Невидимата нишка: Приятелството ми на изпитание в сянката на майчинството

„Пак ли няма да дойдеш?“, гласът ми трепереше, докато стисках телефона до ухото си. Вече беше десет вечерта, а Мария отново ми отказваше среща. „Извинявай, Вики, просто Дани плаче, а Петър е на работа до късно. Не мога да го оставя сам.“

Затворих телефона и се загледах в празната чаша вино пред мен. Спомените за нашите безкрайни нощи по баровете на Пловдив, за смеха ни по калдъръмените улички на Капана, се размиваха като стара снимка. Сега Мария беше майка. А аз? Аз бях просто Вики – най-добрата ѝ приятелка от гимназията, която сякаш вече нямаше място в новия ѝ свят.

Винаги сме били неразделни. Заедно преписвахме по математика, заедно мечтаехме за пътешествия, заедно плакахме след първите ни раздели с момчета. Когато Мария ми каза, че е бременна, първа я прегърнах. Радвах се за нея, но някъде дълбоко в мен се появи страх – страх, че ще я загубя.

Първите месеци след раждането ѝ звънях всеки ден. Носех супи, пелени, шоколад. Но с времето разговорите ни станаха еднообразни – всичко се въртеше около Дани: колко е спал, какво е ял, кога е казал „мама“. Опитвах се да разкажа за себе си – за новата работа в рекламна агенция, за срещите с колеги в „Синьото кафе“, за поредния неуспешен флирт – но Мария слушаше разсеяно или ме прекъсваше: „Извинявай, трябва да го нахраня.“

Една вечер събрах смелост и отидох у тях без предупреждение. Звъннах на вратата и чух детски плач. Мария отвори по пижама, с тъмни кръгове под очите. „Вики! Не съм очаквала… Всичко е хаос тук.“

„Не ми пука за хаоса. Искам да те видя!“, казах и я прегърнах силно. Тя се разплака на рамото ми.

„Толкова съм уморена… Понякога имам чувството, че вече не съм себе си. Само майка съм.“

„А аз имам чувството, че вече не съм ти нужна“, прошепнах.

Настъпи тишина. Дани спря да плаче и ни погледна с огромните си кафяви очи.

„Вики, не знам как да балансирам… Имам нужда от теб, но не знам как да бъда и твоя приятелка, и майка.“

Останах до късно онази вечер. Говорихме за всичко – за страховете ѝ, за самотата ми, за това как животът ни се е променил безвъзвратно. Когато си тръгнах, си обещах да бъда търпелива.

Но седмиците минаваха и Мария все повече потъваше в майчинството. Петър работеше до късно и тя беше сама по цял ден. Майка ѝ идваше понякога да помага, но между тях имаше напрежение – баба Галя настояваше всичко да става „по старому“, а Мария искаше да възпитава Дани по свой начин.

Една неделя реших да я изведа навън – само двете. Уговорихме се да остави Дани при майка си за два часа и да отидем на кафе в центъра.

„Мамо, ще се справиш ли?“, попита Мария притеснено.

„Ох, Марийче, едно време с теб сама се оправях! Отивай спокойно!“, отвърна баба Галя с престорена усмивка.

В кафенето Мария беше напрегната. Поглеждаше телефона си през пет минути.

„Мария, тук съм! Разкажи ми нещо различно от памперси и кашички!“, опитах се да се пошегувам.

Тя въздъхна тежко.

„Вики… Понякога ми се струва, че всички очакват нещо от мен – Петър иска вечерята да е готова, мама ме критикува как гледам детето, ти искаш да бъда старата Мария… А аз не знам коя съм вече.“

Погледнах я внимателно. За първи път видях колко е крехка зад фасадата на силната жена.

„Не искам да бъдеш старата Мария. Искам да бъдеш щастлива. Искам да знам как мога да ти помогна.“

Тя хвана ръката ми.

„Благодаря ти… Понякога имам чувството, че ще се разпадна.“

В този момент телефонът ѝ иззвъня – майка ѝ: „Дани плаче! Къде си?“

Мария стана рязко.

„Извинявай… Трябва да тръгвам.“

Останах сама сред шумотевицата на кафенето. Чувствах се като призрак от миналото ѝ – невидима нишка между два свята.

С времето започнах да избягвам поканите ѝ – редките такива. Започнах да излизам с други хора от работа, но никой не можеше да запълни празнотата от липсата на Мария. Веднъж я видях случайно в парка – буташе количката и говореше по телефона. Не ме забеляза.

Вечерта ѝ писах: „Липсваш ми.“

Тя отговори: „И ти ми липсваш.“

Но нищо не последва.

Минаха месеци. Един ден получих покана за рождения ден на Дани. Отидох с подарък и усмивка, но вътре ме болеше. Всички говореха за деца, семейство, училища. Аз стоях встрани и слушах чужди истории.

Когато си тръгвах, Мария ме изпрати до вратата.

„Вики… Знам, че вече не сме същите. Но ти винаги ще бъдеш част от мен.“

Прегърнах я силно и си тръгнах със сълзи в очите.

Сега седя сама вкъщи и пиша тези редове. Чудя се – има ли приятелство, което оцелява след толкова промени? Или трябва да пуснем хората, които обичаме най-много?

А вие как мислите? Може ли една невидима нишка да свърже два различни свята?