Сърцето ми на ръба: Историята на една майка от Люлин

– Петре, пак ли не си платил тока? – гласът ми трепереше, докато държах сметката в ръка. Беше студен февруарски следобед, а в панелката ни в Люлин въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди. Петър, синът ми, седеше на дивана с празен поглед, вперен в телевизора, който отдавна не работеше.

– Ще платя, мамо. Остави ме на мира! – изсъска той, без да ме погледне.

Сърцето ми се сви. От години се въртяхме в този омагьосан кръг – аз му помагах, той обещаваше, после пак всичко започваше отначало. Мъжът ми, Иван, вече не издържаше. „Мария, не можем цял живот да го носим на гърба си! Той е на 28!“, повтаряше всяка вечер. Дъщеря ми, Деси, отдавна беше спряла да идва у дома – „Не мога да гледам как се съсипвате заради него“, казваше по телефона.

Но аз… аз не можех да го оставя. Не и след всичко, което преживяхме. Помня как го държах за ръка в болницата, когато беше на 10 и едва оцеля след тежка пневмония. Тогава си обещах, че никога няма да го изоставя. Но сега… сега той беше възрастен мъж с празни джобове и още по-празни очи.

Вечерта Иван се върна от работа уморен и ядосан.

– Пак ли Петър не е платил сметките? – попита, без да сваля якето си.

– Ще ги платя аз – прошепнах.

– Не! Този път не! – гласът му беше твърд като камък. – Ако пак му дадеш пари, аз си тръгвам!

Погледнах го – очите му бяха пълни с болка и разочарование. Знаех, че не блъфира. През нощта не можах да заспя. Слушах как Петър се върти в стаята си, как Иван тихо плаче в кухнята. Чувствах се разкъсана между двамата мъже в живота ми.

На сутринта намерих Петър да рови из шкафовете за нещо за ядене.

– Мамо, имаш ли 20 лева? Ще ти ги върна…

– Петре… – гласът ми се пречупи. – Не мога повече така. Татко ти е прав. Трябва да поемеш отговорност.

Той ме изгледа с омраза.

– Значи и ти ще ме изхвърлиш? Всички сте еднакви!

Сълзите напълниха очите ми.

– Не те изхвърлям… Просто искам да се оправиш. Да започнеш работа, да си платиш дълговете…

– Никой не ми дава шанс! – извика той и тресна вратата след себе си.

Останах сама в кухнята. Ръцете ми трепереха, докато миех чашите. Спомних си първия му учебен ден – как стоеше с огромна раница и ме гледаше с надежда. Кога загубихме тази надежда? Кога станахме врагове?

Деси ми звънна вечерта.

– Мамо, добре ли си?

– Не знам вече… – прошепнах.

– Трябва да мислиш и за себе си! Не можеш цял живот да го спасяваш!

– Но ако не аз… кой?

– Понякога любовта значи да пуснеш…

Думите ѝ ме боляха повече от всичко. Как се пуска дете? Как се спираш да обичаш?

Следващите дни Петър не се прибра. Иван мълчеше. Аз живеех на автопилот – работа, дом, празни разговори със себе си. На третия ден телефонът звънна – непознат номер.

– Госпожо Георгиева? Синът ви е при нас в Пирогов… – гласът беше спокоен, но аз усетих леден страх.

Петър беше припаднал на улицата – гладен, измръзнал, с рана на челото. Седях до леглото му в болницата и държах ръката му като преди години.

– Мамо… съжалявам… – прошепна той със сълзи.

– Всичко ще бъде наред… – излъгах го и себе си.

Когато го изписаха, поставих условие: или започва лечение и търси работа, или няма да може повече да живее при нас. Иван стоеше до мен мълчаливо – за първи път бяхме единни.

Петър избра да остане. Започна терапия, намери временна работа в кварталната бакалия. Не беше лесно – имаше рецидиви, караници, сълзи. Но за първи път от години усетих надежда.

Сега седя на балкона ни в Люлин и гледам залеза над панелките. Питам се: направих ли правилното? Колко още може да понесе едно майчино сърце? А вие… бихте ли могли да пуснете детето си? Или любовта винаги значи жертва?