Искам да те обичам, но искам и свои деца: Историята на едно българско семейство

— Не можеш просто да го изключиш от живота си, Петре! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ блестяха от сълзи. Стоеше пред мен в малката кухня на панелката ни в Люлин, стиснала чашата си с чай така, сякаш само тя я държи на този свят.

— Не го изключвам! — отвърнах по-рязко, отколкото исках. — Просто… Просто искам да имам и свое дете. Наше дете. Не е ли нормално?

Тя се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. Мълчахме дълго. В този момент осъзнах, че любовта не е само романтика и разходки в Борисовата градина. Любовта е избор. И понякога този избор боли.

Мария влезе в живота ми като буря. Беше новата учителка по литература в училището, където работех като учител по история. Първо забелязах смеха ѝ – звънлив и заразителен. После – късата ѝ коса, която винаги изглеждаше така, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон. Очите ѝ бяха кафяви, топли, но когато се ядосаше, ставаха тъмни като нощта над Витоша.

Започнахме да излизаме след едно училищно събрание. Тя беше разведена и имаше син – Емил, на осем години. Първите месеци бяхме щастливи – разходки по Витошка, вечери с приятели, кино в Мол София. Но постепенно ежедневието ни настигна. Емил беше умно дете, но затворено. Не ме приемаше лесно.

— Ти не си ми баща — каза ми веднъж, докато играехме шах в хола.

— Знам — отвърнах тихо. — Но бих искал да бъда твой приятел.

Той сви рамене и се върна към фигурите.

С Мария започнахме да говорим за бъдещето ни. Исках да имаме дете – наше дете. Тя замълча първия път, после каза:

— Петре, аз вече имам дете. Не знам дали мога да преживея всичко отначало – безсънните нощи, тревогите… А и Емил? Как ще се почувства той?

Опитах се да ѝ обясня – не става дума за това, че не обичам Емил. Но мечтаех за свое дете. За малко момиченце с очите на Мария или момче с моята усмивка. Мечтаех да чуя някой ден „татко“ и да знам, че това дете е част от мен.

Семейството ми не помагаше:

— Тя вече има дете! — каза майка ми една вечер по телефона. — Защо не си намериш някоя свободна?

— Обичам я — отвърнах.

— Любовта не храни! — отсече тя.

Започнахме да се караме с Мария все по-често. Тя се страхуваше, че ще избера детето пред нея или че ще я напусна, ако не забременее. Аз се чувствах виновен за желанието си.

Една вечер седяхме на терасата и гледахме светлините на София.

— Ако имаме дете — прошепнах — ще го обичаш ли толкова, колкото обичаш Емил?

Тя ме погледна дълго:

— Ще го обичам. Но се страхувам, че Емил ще страда. Той вече загуби един баща.

В този момент разбрах – няма правилен избор. Каквото и да решим, някой ще боли.

Минаха месеци в колебания и разговори. Емил започна да ме приема малко повече – веднъж дори ме прегърна, когато падна от колелото си в парка.

— Благодаря ти — каза ми Мария една вечер, когато го приспахме заедно.

— За какво?

— Че не се отказа от нас.

Но въпросът остана между нас като сянка: Ще имаме ли свое дете? Или ще останем тримата – едно семейство с минало и много въпроси без отговор?

Понякога се питам: Може ли любовта да победи страха? Или винаги ще има нещо, което ни дърпа назад? Как бихте постъпили вие?