Между свекървата и разума: Как реших да си тръгна от „мамин син“

„Пак ли ще стоиш цял ден пред компютъра, Мария?“, гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината в малката ни кухня. Беше неделя сутрин, а аз се опитвах да довърша служебен имейл, докато синът ми рисуваше на масата. Погледнах я, но не казах нищо. Знаех, че всяка дума ще бъде използвана срещу мен.

„Жената трябва да е до мъжа си, а не да се занимава с глупости!“, продължи тя, сякаш аз не съм в стаята. Мъжът ми, Петър, седеше на дивана и превключваше каналите. Не вдигна очи. Никога не го правеше. Винаги беше по-лесно да се преструва, че не чува.

Пет години живеехме под един покрив с майка му. Когато се оженихме, обеща, че ще е временно – „докато съберем пари за наше жилище“. Но годините минаваха, а Петър все намираше оправдания: „Сега не е моментът“, „Майка ми е сама“, „Тук ни е по-лесно“.

В началото се опитвах да се харесам на леля Станка. Готвех любимите ѝ ястия, чистех до блясък, дори ѝ купувах подаръци за имен ден. Но нищо не беше достатъчно. Все намираше повод да ме уязви – че не съм добра майка, че не съм достатъчно красива за сина ѝ, че съм „градско момиче без корен“.

Една вечер, когато Петър се прибра късно от работа, тя го посрещна с думите: „Пак ли Мария не е сготвила? Горкото ми момче!“. Той само въздъхна и каза: „Остави я, майко“. Но после дойде при мен в спалнята и тихо прошепна: „Можеше поне една супа да направиш…“.

Почувствах се като призрак в собствения си дом. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми се отдръпнаха – никога нямах време за тях. Майка ми усещаше болката ми по гласа, но не исках да я тревожа. „Всичко е наред, мамо“, лъжех я по телефона.

Синът ми растеше между две жени – едната го глезеше до безкрайност, другата (аз) се опитваше да го възпитава. Леля Станка често ме прекъсваше: „Не му забранявай! Момчетата трябва да са свободни!“. Петър винаги беше на страната на майка си. Дори когато тя ме обиждаше пред детето.

Една вечер, след поредния скандал за това как съм простирала прането („Така дрехите ще станат твърди!“), се заключих в банята и плаках дълго. Погледнах се в огледалото – очите ми бяха зачервени, косата разпиляна. Кога станах тази жена? Кога загубих себе си?

На следващия ден отидох на работа с твърдо решение – ще говоря с Петър. Ще му кажа, че повече не мога така. Но когато вечерта седнахме на масата, той дори не ме изслуша:

– Мария, пак ли започваш? Майка ми е възрастна жена! Не мога да я оставя сама.
– А мен можеш ли да оставиш сама? – попитах тихо.
– Не драматизирай! Всички живеят така – виж колко семейства са под един покрив!

Тази нощ не мигнах. В главата ми кънтяха думите му: „Всички живеят така“. Но аз не исках да живея така. Не исках синът ми да вижда как майка му търпи унижения. Не исках да ставам невидима.

Започнах да търся апартаменти под наем тайно. Спестявах пари от закуски и дребни покупки. Всяка вечер си представях как ще си тръгна – само аз и детето ми.

Една сутрин леля Станка ме обвини пред Петър, че съм „развалила семейството“. Той ме погледна с онзи празен поглед и каза:
– Ако не ти харесва тук, знаеш къде е вратата.

Тогава разбрах – той никога няма да избере мен пред майка си. Никога няма да бъде партньорът, от когото имам нужда.

Събрах багажа си една неделна сутрин. Синът ми държеше плюшеното си мече и ме гледаше с големи очи.
– Мамо, къде отиваме?
– На по-хубаво място, мило – прошепнах през сълзи.

Леля Станка крещеше след мен: „Ще съжаляваш! Никой няма да те вземе с дете!“. Петър стоеше до прозореца и мълчеше.

Преместихме се в малък апартамент под наем в Люлин. Беше тясно и скромно, но беше нашето място. За първи път от години спах спокойно.

Днес работя повече от всякога, но се чувствам жива. Синът ми свиква с новото училище. Понякога го виждам тъжен – липсва му баща му. Но вече знам – по-добре самотна майка, отколкото невидима жена.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: Дали направих правилния избор? Дали някой ден ще спре да боли? А вие какво бихте направили на мое място?