Изгубената истина: Историята на една майка, която не познаваше собствения си син

– Госпожо Иванова, моля ви, трябва да ми помогнете! – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха подути от плач. Стоеше на прага ми, мокра до кости от пролетния дъжд. В ръцете ѝ – снимка на моя син, Александър.

– Коя сте вие? – попитах с пресипнал глас, докато сърцето ми биеше лудо.

– Аз съм Мария… годеницата на Александър. Той… той изчезна преди две седмици. Никой не знае къде е. Моля ви, кажете ми, че знаете нещо!

В този момент светът ми се срина. Не само защото Александър го нямаше – а защото не знаех нищо за живота му. Не знаех, че има приятелка, камо ли годеница. Винаги съм вярвала, че сме близки, че мога да разчитам на него и той на мен. Но явно съм се лъгала.

Поканих Мария вътре. Седнахме в хола, а тя разказваше през сълзи как последно са се видели в малкото кафене до университета. Как той бил напрегнат, говорил за някакви проблеми в работата и вкъщи. Как ѝ казал, че трябва да изчезне за малко, но ще се върне. И после – тишина.

– Госпожо Иванова, той често говореше за вас… Казваше, че сте строга, но справедлива. Че много ви обича… – думите ѝ ме пронизаха като нож.

– Не знам какво да ви кажа, Мария… – прошепнах. – Александър не споделяше много с мен напоследък.

Тя ме погледна с отчаяние:

– Моля ви… ако знаете нещо…

В този момент осъзнах колко малко знам за собствения си син. Кога се отдалечихме толкова? Кога престанах да бъда част от живота му?

Вечерта прекарах в стаята му. Всичко беше подредено – прекалено подредено за млад мъж на 25 години. На бюрото му намерих бележник със странни записки: „Не мога повече така“, „Мама няма да разбере“, „Трябва да избягам“. Сърцето ми се сви от страх и вина.

На следващия ден отидох при бившия си съпруг – Георги. Разведохме се преди пет години и оттогава почти не говорим. Той ме посрещна студено:

– Какво искаш?

– Александър е изчезнал… – казах тихо.

Лицето му пребледня.

– Не съм го виждал отдавна. Последния път беше ядосан… Каза ми, че не може повече да живее между двама родители, които се мразят.

– Защо не ми каза?!

– А ти защо не попита? – отвърна той с горчивина.

Върнах се у дома още по-объркана. Започнах да звъня на приятелите му – никой не знаеше нищо. Някои дори не подозираха за Мария. Оказа се, че Александър е живял двойствен живот – един за мен и баща му, друг за приятелите и годеницата си.

Дните минаваха в безсънни нощи и безкрайни въпроси към себе си: Къде сбърках? Защо не забелязах болката му? Защо не го попитах как е всъщност?

Една вечер Мария дойде отново. Беше намерила писмо в апартамента им:

„Мамо,
Не знам дали някога ще прочетеш това. Не мога повече да живея с мисълта, че никога няма да бъда достатъчно добър за теб или татко. Опитвах се да бъда идеалният син, но се задушавам от очакванията ви. Обичам ви, но трябва да намеря себе си.
Александър“

Писмото ме разби окончателно. Седях на пода и плаках като дете. Мария ме прегърна:

– Той ви обича… Просто не знаеше как да ви го каже.

Седмици наред търсихме Александър – полицията, социалните мрежи, приятели на приятели… Никой не беше го виждал. Всяка вечер се молех само за едно – да е жив и здрав.

Една сутрин телефонът звънна. Беше непознат номер:

– Мамо…

Гласът му беше тих и несигурен.

– Александре! Къде си? Добре ли си?

– Да… Просто имах нужда от време сам… Ще се върна скоро.

– Моля те, върни се! Обичам те!

– И аз те обичам, мамо… Но трябва да поговорим честно за всичко.

Когато затворих телефона, разбрах: никога вече няма да бъдем същите. Но може би това е началото на истинския ни живот като семейство – без тайни и лъжи.

Сега стоя до прозореца и чакам сина си да се върне у дома. Мисля си: Колко родители познават истински децата си? Колко често ги слушаме наистина? Или просто чуваме това, което ни е удобно?

Кажете ми… Вие познавате ли децата си? Или и вашата истина е изгубена някъде между думите и мълчанието?