Когато съседите станат семейство… и после непознати

– Не мога да повярвам, че пак са оставили боклука пред вратата ни! – изкрещях на съпруга си Иван, докато гледах разпилените торби в коридора на панелката ни в Люлин. Беше вторник вечер, а аз вече усещах как напрежението ме задушава. В този момент телефонът ми иззвъня – Силвия. Най-добрата ми приятелка, съседка и почти сестра през последните пет години.

– Мариела, хайде ела за малко у нас, Димитър донесе домашна ракия от село – прозвуча гласът ѝ, топъл и познат. За миг забравих за боклука и се усмихнах. Обичах тези вечери – децата ни играеха заедно, мъжете обсъждаха футбол, а ние споделяхме всичко – от рецепти до най-съкровените си страхове.

Влязох у тях с бутилка вино и кутия с домашни сладки. Силвия ме прегърна силно.

– Какво става, изглеждаш напрегната? – попита тя.

– Пак някой е разпилял боклука пред вратата ни. Имам чувството, че нарочно го правят – отвърнах аз.

Димитър се засмя:

– Мариела, това е Люлин! Тук всеки си мисли, че коридорът е продължение на кухнята му.

Засмяхме се всички. В този момент вярвах, че сме едно цяло – нашите семейства бяха като едно голямо семейство. Помагахме си с децата, празнувахме заедно именни дни, дори ремонтирахме мазетата заедно. Спомням си как миналата Коледа Силвия ми подари ръчно плетен шал и каза: „Ти си сестрата, която никога не съм имала.“

Но нещо започна да се променя. Първо бяха дребните неща – Силвия започна да избягва погледа ми, а Димитър все по-често се прибираше късно. Иван също стана по-мълчалив. Една вечер го чух да говори по телефона тихо в кухнята.

– Кой беше? – попитах го.

– Никой, служебно – отвърна той и избяга в хола.

Започнах да усещам студ между нас. Децата вече не играеха заедно толкова често. Силвия ми отказваше покани с оправдания за главоболие или умора. Една вечер я видях през прозореца – беше на балкона с Иван. Смееха се. Не знам защо, но нещо в мен се сви.

Седмица по-късно открих бележка в пощенската си кутия: „Пази си семейството.“ Ръцете ми затрепериха. Поканих Силвия на кафе и я попитах направо:

– Има ли нещо между теб и Иван?

Тя пребледня:

– Как можеш да мислиш такова нещо? Аз никога… Мариела, ти си ми като сестра!

Но очите ѝ се напълниха със сълзи. В този момент разбрах истината без думи.

Вечерта изчаках Иван да се прибере.

– Кажи ми истината! – извиках аз. – Има ли нещо между теб и Силвия?

Той замълча дълго, после прошепна:

– Само веднъж… Бях пиян… Не знам как стана…

Светът ми се срина. Не можех да повярвам, че хората, които обичах най-много, са ме предали така жестоко. Следващите дни минаха като в мъгла. Избягвах Силвия и Димитър, а Иван спеше на дивана.

Слуховете в блока плъзнаха като пожар. Съседката от третия етаж ме спря на стълбите:

– Мариела, чух какво е станало… Не се притеснявай, всички знаем какви са те.

Чувствах се унизена и сама. Дори децата започнаха да усещат напрежението – синът ми отказваше да ходи на училище, защото другите деца го дразнеха.

Една вечер Димитър ме спря пред входа:

– Мариела, моля те… Не позволявай това да съсипе всичко между нас. Аз простих на Силвия. Може би трябва да опиташ и ти…

Погледнах го с насълзени очи:

– Как да простя? Как да забравя?

Той само въздъхна и тръгна нагоре по стълбите.

Минаха месеци. Опитвах се да продължа напред заради детето си. Иван се изнесе при майка си, а аз останах сама в апартамента с празните стени и спомените за щастливите вечери със „семейството“ ни.

Понякога срещах Силвия на пазара – тя свеждаше глава, а аз усещах буца в гърлото си. Понякога се чудех дали вината е само тяхна или и аз съм пропуснала нещо важно в отношенията ни.

Сега стоя на балкона и гледам към светлините на града. Чудя се: Кога приятелството се превръща в предателство? И може ли човек някога отново да се довери истински?