Пет минути с тъщата – и всичко се преобърна

– Как може да не си направила чай на майка ми? – гласът на Петър отекна в коридора, още преди да съм успяла да си поема дъх. Стоях до кухненската маса, ръцете ми трепереха, а в главата ми се въртяха думите на свекърва ми, Мария: „Е, няма да се задържам, виждам, че съм излишна.“

Беше обикновен вторник следобед. Дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Бях се прибрала от работа, уморена и с мисълта за купчината пране и домашните на дъщеря ни, Ива. Вратата звънна – неочаквано, без предупреждение. Отворих и видях Мария, с вечната си черна чанта и строг поглед.

– Здравей, Цвети – каза тя сухо. – Петър вкъщи ли е?

– Не, още е на работа. Заповядай.

Влязохме в хола. Тя седна на ръба на дивана, сякаш всеки момент щеше да скочи и да избяга. Аз се замотах между кухнята и детската стая, опитвайки се да събера разхвърляните играчки. Не предложих чай. Не защото не исках – просто бях толкова уморена, че дори не ми мина през ума. Мария стоя точно пет минути. После стана рязко.

– Явно съм дошла в неподходящ момент. Ще си тръгвам – каза тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам като провалена домакиня.

– Може би друг път ще останеш повече – опитах се да прозвуча учтиво.

Тя само кимна и излезе. След нея остана тежест във въздуха.

Когато Петър се прибра, вече беше разбрал всичко. Мария му беше звъннала веднага след като излезе от нас.

– Не можеш ли поне малко уважение да покажеш? – гневът му беше като студен душ.

– Петре, просто бях уморена… Не съм искала да я обидя.

– Винаги имаш оправдания! Майка ми идва веднъж в месеца, а ти не можеш дори чай да ѝ направиш!

Това беше началото на една от онези вечери, които никога не свършват добре. Ива се беше скрила в стаята си, а аз стоях в кухнята и гледах празната чаша на масата. В главата ми се въртяха всички онези моменти, в които се бях опитвала да угодя на Мария – домашните баници за Коледа, подаръците за рождения ѝ ден, търпението към критиките ѝ за възпитанието на Ива.

– Защо винаги аз трябва да правя първата крачка? – прошепнах сама на себе си.

Петър не ме чу или просто не искаше да чуе. Той седна пред телевизора и започна да превключва каналите с такава ярост, сякаш това можеше да изтрие напрежението между нас.

На следващия ден Мария пак се обади. Този път на мен.

– Цвети, не искам да се карате с Петър заради мен. Но знаеш ли… Когато бях млада булка, свекърва ми винаги ме посрещаше с усмивка и чай. Това е въпрос на уважение.

– Мария, аз уважавам вас и семейството ви… Просто понякога съм много уморена.

– Всички сме уморени, Цвети. Но семейството е над всичко.

Затворих телефона с усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в очите ѝ. Или в очите на Петър.

Вечерта опитах да поговоря с него.

– Петре, мислиш ли, че някога ще бъда достатъчно добра за майка ти?

Той въздъхна тежко.

– Не става въпрос само за майка ми… Понякога имам чувството, че ти не искаш да си част от това семейство.

Тези думи ме удариха по-силно от всичко друго. Аз ли не исках? Аз ли не се стараех? Спомних си първите ни години заедно – как се опитвах да бъда перфектната съпруга, как преглъщах обидите и недомлъвките. Как всяка Коледа се усмихвах през сълзи, когато Мария казваше: „Едно време жените знаеха как да държат семейството цяло.“

С времето компромисите станаха рутина. Примирих се с това да бъда „достатъчно добра“, но никога „най-добрата“. Примирих се с това Петър винаги да е между мен и майка си – като мост, който всеки момент може да рухне.

Сега стоя тук, в тъмната кухня, с празната чаша пред мен и се чудя: Колко още компромиси трябва да направя? Кога някой ще попита как се чувствам аз?

Може би не съм единствената жена в България, която всяка вечер си задава този въпрос: Докога ще живеем според чуждите очаквания? А вие какво бихте направили на мое място?