Между двама: Майчината битка за сина
– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш, Петре! – изкрещях, докато гледах часовника в кухнята. Беше неделя, а аз вече трети път претоплях супата. Мария, снаха ми, стоеше до прозореца и нервно въртеше ключовете на апартамента. Въздухът между нас беше наситен с неизказани думи.
Петър, моят единствен син, се ожени за Мария преди две години. Оттогава всичко се промени. Преди беше моето момче – идваше всяка събота, помагаше ми в градината, гледахме заедно стари български филми. Сега – всичко минаваше през Мария. Тя решаваше кога ще дойдат, колко ще останат, какво ще донесат. Чувствах се изолирана в собствения си дом.
– Мамо, не се сърди – каза Мария тихо, без да ме поглежда. – Петър имаше работа в офиса.
– Неделя е! Кой работи в неделя? – не издържах и гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.
Мария въздъхна и излезе на балкона. Останах сама с мислите си. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да е заедно. След смъртта на мъжа ми Петър беше всичко за мен. Може би затова не можех да приема, че някой друг има власт над времето му.
Когато най-сетне вратата се отвори и Петър влезе, усетих как сърцето ми се свива от радост и гняв едновременно.
– Здравей, мамо! – усмихна се той и ме прегърна.
– Супата изстина – казах студено.
– Ще я стоплим – опита се да разведри обстановката Мария.
– Не е само въпросът в супата – прошепнах аз. – Въпросът е в това, че вече не сме семейство както преди.
Петър ме погледна уморено. – Мамо, моля те…
– Не, ти ме чуй! – прекъснах го. – Откакто се ожени, всичко се промени. Не идваш, не звъниш…
– Мамо, имам свой живот! – избухна той. – Обичам те, но трябва да уважаваш и Мария.
Тези думи ме пронизаха като нож. Седнах на стола и заплаках тихо. Петър дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Не искам да те губя – прошепнах аз.
Мария стоеше на прага и гледаше към нас. В очите ѝ имаше болка и разбиране.
– Снежана, не съм ти враг – каза тя спокойно. – Искам само да бъдем едно семейство.
– Тогава защо все аз оставам сама? – попитах я през сълзи.
– Защото не ни даваш въздух – отвърна тя тихо. – Искаш всичко да е както преди, но ние вече сме семейство по свой начин.
Тези думи ме накараха да се замисля. Дали наистина бях прекрачила границата между грижата и контрола? Дали страхът ми да не изгубя сина си ме беше направил егоистка?
След този обяд нещата не се оправиха веднага. Имаше още много сълзи, обиди и мълчания. Но започнах да се уча да пускам Петър. Започнах да каня Мария на кафе само двете. Понякога тя приемаше, понякога отказваше. Но вече не се чувствах толкова сама.
Една вечер седях сама на балкона и гледах светлините на София. Чудех се: дали някога ще мога напълно да приема новото семейство? Или винаги ще остана между двама – между любовта към сина си и страха да не го изгубя?
Може би всяка майка минава през това. Но къде свършва грижата и започва егоизмът? Какво бихте направили вие на мое място?