Писмата на мама: Истината, която разтърси живота ми

– Не може да е истина! – извиках, докато държах в ръцете си пожълтелите писма, намерени на дъното на стария сандък в таванската стая. Слънчевите лъчи се прокрадваха през прашния прозорец и осветяваха разтрепераните ми ръце. Беше минала едва седмица откакто погребах майка си – Мария, жената, която винаги ми казваше, че истината е най-важното нещо в живота. А сега, когато я нямаше, истината ме удряше като студен шамар.

Писмата бяха адресирани до нея – „До моята Мария“ – и подписани от някой си Георги. Не познавах такъв човек. Баща ми – Иван – никога не беше споменавал за друг мъж в живота ѝ. Сърцето ми биеше лудо, докато разгръщах първото писмо. „Скъпа Мария, не мога да спра да мисля за онази вечер край язовира…“ – започваше то. Прочетох го на един дъх, после второто, третото… Всяко следващо разкриваше още повече страст, болка и копнеж. Георги ѝ пишеше от Пловдив, където бил изпратен по работа през 1987-ма. Писмата му бяха пълни с обещания за завръщане, за общо бъдеще…

– Какво си намерила? – гласът на баща ми ме стресна. Стоеше на прага, с наведена глава и уморени очи. Не знаех какво да кажа. Дали да го попитам направо? Или да скрия всичко? Но не можех повече да живея в лъжа.

– Татко… кой е Георги? – прошепнах.

Той се поколеба, после седна до мен на стария диван. Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник.

– Георги беше първата ѝ любов – каза най-накрая баща ми. – Запознаха се в университета във Велико Търново. Аз дойдох по-късно…

Сълзите ми потекоха без да ги спирам. Цял живот съм вярвала, че родителите ми са били щастливи заедно. Че са се обичали истински. А сега…

– Защо никога не ми каза? – попитах.

– Защото тя избра мен – отвърна тихо той. – Но сърцето ѝ… може би винаги е било разделено.

В следващите дни не можех да мисля за нищо друго освен за Георги. Кой беше той? Какво се е случило между тях? Защо майка ми е останала с баща ми? В едно от писмата Георги пишеше: „Ако някога решиш да ме потърсиш, ще ме намериш в родното ми село край Калофер.“

Не издържах. На следващата сутрин хванах автобуса за Калофер. Селото беше малко, всички се познаваха. Питах в магазина, после в кръчмата. Най-накрая една възрастна жена ме насочи към малка къща в края на селото.

– Търсиш Георги ли? – попита тя с любопитство.

– Да… – отвърнах плахо.

– Той живее сам от години. Добър човек е, но не говори много за миналото.

Сърцето ми се сви. Приближих се до къщата и почуках на вратата. Отвори ми мъж на около шейсет години, с побеляла коса и тъжни очи.

– Здравейте… Казвам се Елена. Дъщеря съм на Мария…

Георги пребледня. За миг помислих, че ще припадне.

– Мария… – прошепна той и очите му се напълниха със сълзи.

Влязохме вътре. Миришеше на старо дърво и билки. Разказах му всичко – за писмата, за смъртта на майка ми, за въпросите, които ме измъчват.

– Обичах я повече от всичко – каза Георги с пресипнал глас. – Но съдбата ни раздели. Баща ти беше добър човек… тя избра сигурността пред мечтите.

– А аз? – попитах тихо. – Аз чия дъщеря съм?

Георги ме погледна дълго, после поклати глава.

– Не знам, Елена. Никога не съм питал… Никога не съм искал да разбивам семейство.

Тръгнах си объркана и разкъсана между две истини – тази на майка ми и тази на баща ми. Върнах се в София и седмици наред не можех да спя спокойно. Всяка вечер препрочитах писмата и се чудех коя е истинската Мария – жената, която познавах като майка си, или момичето от писмата?

Една вечер баща ми седна до мен на масата в кухнята.

– Знам, че ти е трудно – каза той. – Но майка ти те обичаше повече от всичко. Това е важното.

– А ти? Простил ли си ѝ? – попитах през сълзи.

– Простих ѝ още преди години – отвърна той. – Защото любовта не е само притежание. Понякога е избор да останеш въпреки болката.

Сега стоя пред прозореца и гледам към нощна София. В мен бушуват гняв, тъга и обич едновременно. Мога ли да простя миналото? Мога ли да приема истината такава, каквато е?

А вие бихте ли простили една такава тайна? Какво бихте направили на мое място?