Ароматът на предателството: Когато носът ми разкри тайната на съпруга ми

— Какво е това? — прошепнах сама на себе си, докато отключвах входната врата. Беше късна вечер, а ключовете ми дрънчаха в ръката от напрежение. Не трябваше да съм тук — командировката ми в Пловдив трябваше да продължи още два дни, но клиентът отмени срещата в последния момент. Реших да изненадам Стефан. Но още с първата крачка в коридора ме удари нещо странно — аромат, който не беше мой, не беше и неговият. Беше сладък, тежък, с нотки на ванилия и жасмин. Познавам всеки парфюм на пазара, това е работата ми — консултант по аромати в една от най-големите вериги парфюмерии в София. Но този… този беше женски, скъп и определено не беше мой.

Сърцето ми заби лудо. Вдишах дълбоко, опитвайки се да се убедя, че си въобразявам. Може би някоя колежка му е подарила мостра? Може би… Но не. Ароматът беше твърде силен, твърде пресен. Свалих обувките си бавно, за да не издавам звук. В хола светеше лампа. Чух приглушен смях — женски глас, който не познавах.

— Стефане, ако някой ден жена ти се прибере неочаквано… — чу се гласът на непознатата.
— Спокойно, Мария, тя е в Пловдив — отвърна той с онзи тон, който използваше само когато искаше да ме убеди, че всичко е наред.

Краката ми омекнаха. В този момент сякаш времето спря. Не знам как намерих сили да отворя вратата на хола. Двамата подскочиха като ужилени. Стефан пребледня, а жената — висока, с дълга кестенява коса и скъпа рокля — се опита да прикрие лицето си.

— Здравейте — казах тихо, но гласът ми трепереше. — Не се притеснявайте за мен. Аз съм само жената, която живее тук.

Стефан започна да мънка нещо за работа, за случайна среща… Но аз вече не го слушах. Ароматът на предателството беше навсякъде около мен — по възглавниците, по чашите за вино, по кожения диван, който купихме за годишнината ни.

Мария си тръгна бързо, без да ме погледне в очите. Стефан остана прав до прозореца, с ръце в джобовете.

— Не е това, което изглежда… — започна той.
— Не е ли? — прекъснах го. — Може би ще ми обясниш защо домът ни мирише на чужда жена?

Той замълча. За първи път от години не намери думи.

Седнах на стола до масата и се загледах в чашата с червено вино — още топла от допира на чужда ръка. В този миг разбрах колко самотна съм била през последните години. Работата ми ме поглъщаше, а Стефан все по-често закъсняваше или излизаше с приятели. Но никога не съм си представяла, че ще стигнем дотук.

— Колко време? — попитах тихо.
Той въздъхна тежко.
— От няколко месеца…

Сълзите потекоха по бузите ми безшумно. Не исках да плача пред него, но болката беше по-силна от гордостта ми.

— Защо? — прошепнах.
— Не знам… Просто… ти винаги си толкова заета… А Мария ме кара да се чувствам жив…

Тези думи ме пронизаха като нож. Толкова ли е лесно да замениш години любов с няколко месеца страст?

През следващите дни домът ни беше като бойно поле. Говорехме си само за необходимото — кой ще вземе децата от училище (Даниела и Виктор), кой ще напазарува. Децата усещаха напрежението и започнаха да задават въпроси.

— Мамо, защо тате спи на дивана? — попита Виктор една сутрин.
— Защото понякога възрастните имат нужда от време сами със себе си — отвърнах аз и го прегърнах силно.

Майка ми настояваше да се върна при нея в Бургас за известно време.
— Недей да търпиш унижение! — каза тя по телефона. — Помисли за себе си!

Но как се тръгва от дом, който си градил с любов? Как се казва на децата, че татко вече няма да е всяка вечер у дома?

Една вечер седнахме със Стефан на масата и му казах:
— Не мога да простя това. Може би някой ден ще ти простя като човек, но не и като жена.
Той кимна мълчаливо. В очите му видях съжаление, но и облекчение.

След седмица той си събра багажа и си тръгна. Децата плакаха цяла нощ. Аз също.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Работата ми стана спасение — всеки нов аромат беше ново начало. Понякога усещах същия парфюм на улицата и сърцето ми се свиваше от болка. Но вече знаех: мога да продължа напред.

Понякога се питам: ако не бях усетила този аромат онази вечер, щях ли да живея още в лъжа? Или щях да избера да не знам? А вие… бихте ли искали да знаете истината на всяка цена?