Късно осъзнах: Моят съпруг, неговите нощи и уикенди без мен

„Къде беше пак цяла нощ, Иване?“ Гласът ми трепереше, докато гледах как той бавно сваля якето си, без да ме поглежда. Вече беше почти полунощ, а аз отново седях сама в кухнята, с чаша студен чай и угаснала надежда. Децата отдавна спяха, а тишината между нас беше по-оглушителна от всякога.

„Работа, Мария. Остави ме, уморен съм.“

Това беше всичко. Една дума, едно изречение, което затвори вратата между нас още по-плътно. Седнах обратно на стола и се загледах в петното от кафе върху покривката – същото петно, което Иван обещаваше да изчисти вече трета седмица. Какво стана с онзи мъж, който ми носеше цветя без повод и ме държеше за ръка на разходките в Борисовата градина?

Първите признаци ги усетих преди две години. Иван започна да се прибира все по-късно, телефонът му беше винаги с него, а уикендите – „служебни ангажименти“. В началото се опитвах да не обръщам внимание. Казвах си: „Той работи за нас, за децата.“ Оправдавах го пред приятелките си, пред майка ми, дори пред себе си. Но истината е като трън – колкото повече я тъпчеш, толкова по-дълбоко се забива.

Една вечер, докато простирах прането на балкона, чух как дъщеря ни Виктория шепне на брат си:

„Тате пак ли няма да вечеря с нас?“

Сърцето ми се сви. Какво им казвах? Че татко е зает? Че работи много? А те вече знаеха истината – усещаха я по празните столове и студените вечери.

С времето започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в брака ни, в любовта му. Питах се: „Къде сбърках? Не съм ли достатъчно добра? Не съм ли вече красива?“ Започнах да се оглеждам в огледалото по-често – виждах бръчките около очите си, посивелите кичури в косата. Спомних си как Иван веднъж ми каза: „Харесвам те естествена.“ А сега дори не ме поглеждаше.

Една неделя следобед телефонът му иззвъня. Беше оставил апарата на масата. На екрана изписа: „Галя – работа“. Не бях ревнива жена, но нещо в гласа му, когато говореше с нея, беше различно – по-мек, по-топъл. Слушах как се смее – смях, който отдавна не бях чувала у дома.

Събрах смелост и го попитах:

„Иване, има ли друга жена?“

Той ме изгледа студено:

„Не си въобразявай глупости.“

Но аз вече знаех. Женската интуиция не лъже.

Минаха месеци. Животът ни се превърна в рутина – закуска за децата, работа, пазаруване от кварталния магазин, самотни вечери пред телевизора. Понякога се чудех дали да не му кажа просто да си тръгне. Но после мислех за Виктория и Петър – как ще им обясня? Как ще понесат раздялата?

Една вечер майка ми дойде на гости. Седнахме на терасата с по чаша чай.

„Марийче,“ каза тя тихо, „не можеш да живееш така. Ти си още млада жена. Не заслужаваш тази самота.“

Погледнах я през сълзи:

„Ами ако остана сама? Ако никой друг не ме поиска?“

Тя ме прегърна:

„По-добре сама, отколкото с човек, който те кара да се чувстваш невидима.“

Думите ѝ ме преследваха дни наред. Започнах да се питам какво искам аз – не като майка или съпруга, а като жена. Спомних си мечтите си от младостта – исках да рисувам, да пътувам из България, да пиша стихове. Всичко това бях заровила под купчината битови грижи и чужди очаквания.

Една вечер Иван не се прибра изобщо. Не се обади, не писа. Стоях будна до сутринта и гледах как слънцето изгрява над панелните блокове. Тогава взех решение – повече няма да живея в лъжа.

На следващия ден му казах:

„Иване, искам развод.“

Той ме изгледа с изненада:

„Мария, ти луда ли си? За какво ти е това на тези години?“

Погледнах го право в очите:

„Защото искам да бъда щастлива. Защото заслужавам повече.“

Последваха тежки месеци – адвокати, разговори с децата, сълзи и безсънни нощи. Виктория плака много. Петър се затвори в себе си. Но малко по малко започнахме да градим нов живот – различен, но истински.

Сега съм на 53 години. Живея сама с децата в малкия ни апартамент в Люлин. Работя като библиотекарка и всяка вечер чета книги до късно. Понякога ми е трудно – липсва ми сигурността на стария живот, липсва ми илюзията за семейство. Но вече не се страхувам от самотата.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на един мъж? Колко още ще търпят празните вечери и студените погледи? Може би е време да говорим открито за това…