Първо отхвърлих снаха си – после разбрах, че не тя е истинската за сина ми

– Не, Петре! Казах ти, че тази жена не е за теб! – гласът ми трепереше от гняв и страх, докато гледах сина си право в очите. Той стоеше на прага с Мария – момичето, което ми представи като бъдещата си съпруга. Беше късен ноемврийски следобед, а вятърът блъскаше прозорците на панелката ни в Люлин. Въздухът в кухнята беше тежък, наситен с миризма на кафе и неизказани думи.

Мария стоеше до него, с наведена глава и ръце, скрити в ръкавите на пуловера си. Не я познавах добре, но още от първия миг нещо в нея ме дразнеше – може би начинът, по който се усмихваше плахо, или как избягваше погледа ми. Бях убедена, че синът ми заслужава повече – някоя като Деси от съседния вход, която винаги поздравяваше и носеше домашни сладки.

– Мамо, моля те… – Петър се опита да смекчи гласа си. – Мария е добра. Обича ме.

– Любовта не стига! – прекъснах го рязко. – Какво ще кажат хората? Тя няма стабилна работа, родителите ѝ са от провинцията…

Мария преглътна и тихо каза:
– Госпожо Иванова, знам, че не ви харесвам. Но аз наистина обичам Петър.

Не ѝ отговорих. Само се обърнах и започнах да мия чашите с такава сила, че едната се счупи в ръцете ми. Кръвта потече по пръстите ми, но болката беше нищо в сравнение с тази в сърцето ми.

Минаха седмици. Петър все по-рядко се прибираше у дома. Вечерите ми станаха самотни – телевизорът бучеше на фона на мислите ми. Съседките започнаха да шушукат:
– Видя ли го Петър с онази Мария? Не е като нашите момичета…

Една вечер той се прибра сам. Очите му бяха зачервени.
– Мамо… карахме се с Мария. Не знам какво да правя.

Сърцето ми подскочи от радост – може би ще се разделят! Но после видях болката в очите му и се почувствах виновна.
– Защо се карате?
– Защото тя усеща, че не я приемаш. Че никога няма да бъде част от семейството ни.

Замълчах. Не знаех какво да кажа. През нощта не можах да заспя. Спомних си как майка ми не харесваше баща ми и колко тежко беше за всички ни.

На следващия ден реших да говоря с Мария. Поканих я на кафе у дома. Тя дойде притеснена, държеше малка торбичка с домашни сладки.
– Госпожо Иванова…
– Мария, седни. Искам да поговорим като хората.

Започнахме неловко. Разказа ми за детството си в Плевен, за майка си – учителка по математика, за баща си – шофьор на автобус. За мечтите си да стане медицинска сестра, но как животът я е завъртял и сега работи като касиерка в супермаркет.

Погледнах я внимателно – видях страх и надежда в очите ѝ. Видях себе си преди години, когато се борех за мястото си в София.

– Знаеш ли, Мария… Аз просто искам Петър да е щастлив.
– И аз искам същото – прошепна тя.

Малко по малко започнах да я опознавам. Видях как се грижи за Петър, как му готви любимата леща, как го чака след работа с усмивка. Но вътрешно все още нещо ме гризеше – усещах, че между тях има напрежение, което не идва само от мен.

Една вечер ги чух да се карат през стената:
– Не мога повече така! – гласът на Петър беше отчаян.
– Опитвам се! Но ти сам не знаеш какво искаш! – отвърна Мария със сълзи.

На следващия ден Мария си тръгна. Петър седеше мълчалив на масата.
– Мамо… мисля, че сгрешихме и двамата.
– Какво имаш предвид?
– Не сме един за друг. Опитвахме се да угодим на всички – на теб, на себе си… Но любовта ни не издържа на напрежението.

Погледнах го и разбрах – не аз бях причината за края им, но и не помогнах да оцелеят. Може би ако бях по-отворена… Може би ако бях дала шанс на Мария от самото начало…

Минаха месеци. Петър срещна друга жена – Весела, колежка от работата му. Този път не бързах с преценките. Приемах я такава, каквато е.

Сега често се питам: Колко често със страховете си пречим на децата си да бъдат щастливи? Дали понякога нашите предразсъдъци не рушат повече от всяка чужда грешка? Какво бихте направили вие на мое място?