Майка ми по свекърва и нейните представи за майчинството: една разходка, която промени всичко

– Пак ли ще ги водиш навън? – гласът на свекърва ми, Мария, пронизва въздуха още преди да съм обула обувките на децата. Стои на прага, ръцете ѝ са скръстени, а погледът ѝ – остър като нож. – Студено е, ще настинат. По-добре да си стоят вкъщи.

В този момент усещам как гневът се надига в мен, но го преглъщам. Децата вече подскачат около мен, облечени с якетата си, с шапки, шалове и ръкавици. „Мамо, хайде по-бързо!“, вика малкият ми син Петър. Дъщеря ми Елица ме гледа с онзи поглед, който казва: „Моля те, не се отказвай.“

– Ще се върнем навреме за обяд – казвам тихо, опитвайки се да не срещна очите на Мария. Знам, че няма да се откаже лесно.

– Когато аз гледах моите деца, не съм ги водила никога толкова далеч! – продължава тя. – Тридесет минути до парка? За какво им е?

Вратата се затваря зад нас с трясък. Вървим по улицата, а аз усещам как всяка крачка ме освобождава от тежестта на неодобрението ѝ. Но думите ѝ кънтят в главата ми. Какво толкова лошо има в една разходка? Защо всичко трябва да е според нейните правила?

Паркът е пълен с деца и родители. Петър веднага се втурва към пързалката, а Елица хваща ръката ми.

– Мамо, защо баба винаги е сърдита? – пита тя тихо.

Не знам какво да ѝ отговоря. Може би защото и тя някога е била като мен – млада майка, която се е борила за всяка своя идея. Може би защото животът ѝ е бил труден и сега вярва, че само строгите правила пазят децата.

Сядам на пейката и наблюдавам как децата ми играят. В този момент телефонът ми вибрира – съобщение от мъжа ми, Георги: „Майка пак ли ти прави проблеми? Не ѝ обръщай внимание.“

Но как да не обръщам? Живеем заедно вече четири години. След като Георги остана без работа по време на пандемията, нямаше друг избор освен да се върнем при родителите му в Пловдив. Оттогава всеки ден е битка – за пространство, за уважение, за право да бъда майка по свой начин.

Вечерта, когато се прибираме, Мария ни чака на прага.

– Видях ви през прозореца – казва тя с укор. – Петър беше без шапка! А Елица седеше на земята! Не мислиш ли малко за тяхното здраве?

– Мамо, всичко беше наред – опитвам се да запазя спокойствие. – Бяха щастливи.

– Щастие ли? Щастието не топли през зимата! – отсича тя.

Георги влиза в кухнята и усеща напрежението във въздуха.

– Стига вече! – казва той рязко. – Мама знае какво прави. Остави я да гледа децата както сметне за добре.

Мария го поглежда с болка.

– Вие младите все знаете всичко най-добре… А после кой ще ги лекува?

Тази вечер не мога да заспя. Лежа до Георги и слушам равномерното му дишане. В главата ми се въртят думите на Мария. Спомням си собственото си детство в малкия град край Дунав – майка ми също беше строга, но никога не ме спираше да тичам навън. Защо сега трябва да се чувствам виновна за всяко свое решение?

На следващия ден Мария ме посреща с чаша чай.

– Знам, че ти е трудно – казва тя тихо. – И аз съм била на твое място. Но времената са други…

Поглеждам я изненадано. За първи път чувам уязвимост в гласа ѝ.

– Просто… страх ме е за тях – добавя тя и отпива от чая си.

В този момент разбирам: зад строгите ѝ думи стои страхът ѝ да не загуби контрол над семейството си, над това което познава като сигурност.

– И мен ме е страх понякога – признавам аз. – Но искам децата ми да растат свободни.

Тя кимва бавно.

– Може би трябва да ти имам повече доверие…

Този разговор не решава всичко. На следващата разходка пак ще има укори и притеснения. Но вече знам: не съм сама в битката между поколенията. Всеки от нас носи своите страхове и надежди за децата си.

Понякога си мисля: дали някога ще успея да бъда просто майка, без да се боря за всяко свое решение? Или това е съдбата на всички български жени – винаги между традицията и новото време?