Счупени огледала: Дванадесет години лъжи

„Къде беше пак до толкова късно, Николай?“ Гласът ми трепереше, докато стоях в тъмния коридор, стиснала халката си между пръстите. Дъщеря ни, Елица, вече спеше, а аз броях всяка минута от неговото закъснение. Той не отговори веднага. Свали якето си и го метна на закачалката, без да ме погледне. „Работа, Мария. Знаеш колко е напрегнато в офиса.“

Лъжата прозвуча като шамар. Познавах го твърде добре. Дванадесет години бяхме заедно – от студентските години във Велико Търново, през първите ни месеци в София, до този момент, когато всичко се разпадаше пред очите ми. Вече не вярвах на думите му. Не вярвах и на себе си – как можах да не забележа по-рано?

Седнах на ръба на леглото и се загледах в огледалото срещу мен. Виждах жена с уморени очи, сиви сенки под тях и устни, които отдавна не се усмихват истински. Виждах себе си – но и някаква непозната. „Мария, какво се случи с теб?“ прошепнах на отражението си.

На следващата сутрин Николай тръгна рано. Остави ми бележка: „Ще се върна късно. Не ме чакай.“ Сърцето ми се сви. Елица дойде при мен с любимото си плюшено мече.
– Мамо, защо тати не закусва с нас вече?
– Зает е, слънце – излъгах я аз и я прегърнах силно.

В този момент телефонът ми изписука – съобщение от най-добрата ми приятелка, Даниела: „Мария, трябва да поговорим. Веднага.“

Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Даниела изглеждаше притеснена.
– Мария… – започна тя и замълча. – Видях Николай вчера вечерта. Не беше сам.
– С кого беше? – гласът ми беше по-студен от зимен вятър.
– С една жена. Не я познавам, но… държаха се много близко.

Светът ми се срина. Всичко си дойде на мястото – късните вечери, студенината, празните погледи. Бях живяла в лъжа дванадесет години. Какво още не знаех за собствения си живот?

Върнах се у дома като призрак. Елица рисуваше на масата.
– Мамо, нарисувах нашето семейство! – показа ми листа си.
На него бяхме тримата – усмихнати, хванати за ръце.
– Много е красиво, мило – казах и се разплаках безшумно.

През следващите дни Николай почти не се прибираше. Когато го правеше, между нас цареше ледено мълчание. Една вечер не издържах:
– Николай, има ли друга жена?
Той замръзна на място. Погледна ме право в очите и за първи път от месеци видях вина в тях.
– Да… Исках да ти кажа… Не знам как стана…

Светът ми се разпадна окончателно. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Чух как Елица тихо плаче в стаята си.

Дните минаваха като в мъгла. Майка ми настояваше да се върна при нея в Пловдив: „Марийче, не стой там сама! Помисли за детето!“ Свекърва ми пък звънеше всеки ден: „Николай е добър човек, сигурно е объркан… Не разваляй семейството!“

Чувствах се разкъсана между две вселени – едната настояваше да простя, другата крещеше да избягам далеч. Но как да избягам, когато Елица имаше нужда и от двама ни? Как да простя, когато всяка нощ сънувах лицето на онази непозната жена?

Една вечер седнах с Николай на кухненската маса.
– Какво ще правим? – попитах го тихо.
– Не знам… Обичам Елица… Но с теб… всичко е различно вече.
– Искаш ли развод?
Той кимна бавно.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Спомних си първата ни среща пред университета, първата ни разходка по Главната в Пловдив, първия ни апартамент под наем в Люлин… Всичко това ли беше лъжа?

След седмица подадохме молба за развод. Елица не разбираше защо тати вече не спи у дома. Рисунките й станаха тъжни – хората вече не се държаха за ръце.

Минаха месеци. Свикнах с тишината у дома. Научих се да бъда майка и баща едновременно. Започнах нова работа като учителка по литература в едно училище в квартала. Учениците ми станаха моята нова опора.

Една вечер Елица ме попита:
– Мамо, ти щастлива ли си?
Погледнах я дълго и честно й казах:
– Уча се да бъда щастлива отново, мило мое.

Понякога виждам Николай по улицата с новата му жена. Усмихвам се тъжно и продължавам напред. Всяка вечер гледам отражението си в огледалото и си повтарям: „Ти заслужаваш повече.“

Но понякога нощем се питам: Ако бях разбрала по-рано? Ако бях по-смела? Ако бях простила? Може ли една разбита любов да бъде залепена отново?

А вие как бихте постъпили? Простихте ли някога такава лъжа или избрахте себе си?