Дъщеря ми вече не е същата: Как зетят ни отдалечи завинаги

– Не мога да повярвам, че пак няма да дойдеш, Мария! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона. Баща ти има юбилей, а ти… ти дори не се обади да попиташ как е.

От другата страна на линията дъщеря ми мълчеше. Знаех, че е там, усещах тежкото ѝ дишане. После тихо каза:

– Мамо, не мога. Петър не се чувства добре, а и имаме планове.

Петър. Винаги Петър. Откакто се омъжи за него, Мария сякаш изчезна. Моята усмихната, грижовна дъщеря се превърна в сянка – винаги заета, винаги с оправдание. А аз стоях в хола, гледах снимките по стените и се чудех кога загубихме детето си.

Съпругът ми, Иван, седеше на масата и мълчаливо въртеше чашата си с ракия. Погледна ме с уморени очи:

– Остави я, Марче. Вече е голяма. Има си семейство.

– Но ние сме ѝ семейство! – избухнах аз. – Как може да забрави откъде е тръгнала? Как може да не дойде поне за рождения ти ден?

Иван въздъхна. Знаех, че и него го боли, но не искаше да го показва. Мъжете така са научени – да стискат зъби и да търпят. Аз обаче не можех повече.

Вечерта мина в тишина. Гостите си тръгнаха рано – всички питаха за Мария, а аз само кимах и казвах, че е заета. После седнах на леглото и заплаках. Не заради рождения ден, а заради усещането, че губя детето си.

На следващия ден реших да отида при тях. Купих торта и тръгнах пеша – живеят само на два квартала от нас, но отдавна не бях стъпвала у тях без покана. Когато звъннах на вратата, отвори Петър. Погледна ме студено:

– Не сме очаквали гости.

– Дойдох само да видя Мария – казах тихо.

Той не помръдна от прага.

– Заети сме. Може друг път.

В този момент Мария се появи зад него. Очите ѝ бяха зачервени, но се усмихна изкуствено:

– Мамо, сега не е удобно…

– Само за малко… донесох ти торта.

Петър хвана Мария за ръката и я дръпна назад:

– Казахме ти – друг път.

Вратата се затвори пред лицето ми. Стоях на стълбите с тортата в ръце и не знаех дали да плача или да крещя.

Върнах се у дома и разказах на Иван. Той само поклати глава:

– Не се меси повече. Ще си навлечем още ядове.

Но аз не можех да спра да мисля – какво става с дъщеря ми? Какъв човек е този Петър, който я държи далеч от родителите ѝ? Спомних си първите им срещи – колко чаровен изглеждаше тогава, как ни носеше цветя и винаги беше учтив. Но след сватбата всичко се промени.

Мария започна да идва все по-рядко. Първо беше работата, после „ангажименти“, после просто спря да идва. Когато ѝ звънях, често не вдигаше или говореше набързо. Веднъж я попитах дали всичко е наред между тях, а тя избухна:

– Мамо, престани! Не си длъжна да знаеш всичко!

Оттогава сякаш постави стена между нас.

С времето започнах да чувам слухове – съседката ми каза, че Петър бил много ревнив, че не ѝ позволявал да излиза сама или да се вижда с приятелки. Дори работата ѝ сменил – настоявал да работи по-близо до дома им, за да може да я контролира.

Една вечер Иван ме намери разплакана в кухнята:

– Марче, трябва да приемеш, че вече не сме центърът на нейния свят.

– Но ако страда? Ако има нужда от помощ?

Той замълча дълго:

– Ако има нужда, ще ни потърси.

Но аз знаех – понякога хората не могат сами да поискат помощ.

Минаха месеци. Коледа дойде и отмина без Мария. На Великден изпрати само съобщение: „Честит празник!“. Снимките по стените избледняваха от времето и болката ми растеше.

Една сутрин получих обаждане от непознат номер. Беше Мария:

– Мамо… може ли да дойда при вас?

Гласът ѝ беше тих и прегракнал.

– Разбира се! Винаги!

Тя пристигна след час – отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Прегърнах я силно и заплакахме заедно.

– Не издържам повече – прошепна тя. – Петър… той ме кара да се чувствам виновна за всичко. Не мога да виждам никого без негово разрешение. Дори до магазина ходим заедно…

Стиснах ръцете ѝ:

– Ти не си сама! Ще ти помогнем!

Иван влезе в стаята и я прегърна без думи.

Тази вечер седяхме тримата на масата – както преди години. Говорихме дълго за всичко – за страха ѝ, за вината ѝ, за това как е загубила себе си в опита да угоди на мъж, който я държи под контрол.

Мария остана при нас няколко дни. После Петър започна да звъни настойчиво – заплахи, молби, обвинения. Тя трепереше всеки път щом телефонът ѝ звъннеше.

– Мамо… страх ме е…

– Ще говорим с адвокат – казах твърдо. – Ще те защитим!

Това беше началото на нова битка – битка за дъщеря ни, за нейното достойнство и свобода. Не знам как ще завърши всичко това, но знам едно: никоя майка не трябва да гледа как детето ѝ страда в името на „семейното щастие“.

Понякога се питам: Кога любовта към детето ни преминава в намеса? И ако мълчим от страх да не го изгубим – не го губим ли още по-бързо?