Онова лято, когато станах черната овца на семейството си

— Мамо, как можа да ни оставиш така? — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв и обида. Стоях на прага с куфар в ръка, а сърцето ми се свиваше като изстискан лимон. Мъжът ми, Георги, не каза нищо — само ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.

— Само една седмица, Вики. Имам нужда да си почина. — Гласът ми беше тих, почти шепот. Не знаех как да обясня, че вече не издържам. Че от години се раздавам за всички — готвя, чистя, работя на две места, тичам по родителски срещи и се грижа за болната си майка. Че всяка вечер заспивам със сълзи от умора и се събуждам с чувство за вина, че пак не съм направила достатъчно.

Виктория тресна вратата на стаята си. Георги въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши. Майка ми, която живее с нас от години, седеше на дивана и ме гледаше укорително:

— Едно време жените не си позволяваха такива глезотии. Какво ще кажат хората?

Стиснах зъби и излязох. В таксито към автогарата ръцете ми трепереха. За първи път от 18 години щях да бъда сама — без семейство, без задължения. Само аз и морето в Созопол.

Първите два дни бяха странни. Сутрин се будех рано, очаквайки някой да ме повика или да има нужда от мен. Вечер се улавях, че проверявам телефона през пет минути — но никой не звънеше. Само няколко кратки съобщения от Георги: „Вики не иска да говори с теб.“ „Майка ти пита кога се връщаш.“

На третия ден срещнах Мария — жена на моята възраст, разведена, с две пораснали деца. Седяхме на плажа и тя ми разказваше как е избягала от живота си в София, за да започне всичко отначало. Говорихме с часове за мечти, които сме заровили под купища пране и неизплатени сметки.

— Знаеш ли — каза тя — ако не се погрижиш за себе си, никой няма да го направи вместо теб.

Тези думи ме удариха като шамар. През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм жертвала — младостта си, приятелствата, дори здравето си. Защо? Защото така трябва? Защото така правят всички?

На петия ден телефонът звънна:

— Мамо, къде са ми белите маратонки? — Виктория звучеше ядосано.

— В шкафа до входа — отвърнах автоматично.

— А защо не си оставила пари за обяд?

— Вики, татко ти има карта за магазина…

— Не е същото! — трясна телефона.

Сълзите ми потекоха сами. Защо никой не разбираше? Защо всички очакваха от мен да съм винаги там — невидима, но незаменима?

Вечерта Мария ме покани на вечеря с нейни приятели. За първи път от години се смях от сърце. Разказвах истории от младостта си, спомних си коя бях преди да стана „майката“, „съпругата“, „дъщерята“. Усетих как нещо в мен се отпуска — като възел, който най-сетне се развързва.

Когато се върнах в София, вкъщи беше ледено студено. Виктория не ми говореше. Георги беше дистанциран. Майка ми мълчеше демонстративно.

— Добре ли си почина? — попита Георги саркастично.

— Да — отвърнах тихо. — Искам да поговорим.

— Няма какво да говорим — намеси се майка ми. — Ти вече избра себе си пред семейството.

Погледнах ги един по един. Всички чакаха да се извиня, да кажа, че съм сгрешила. Но този път не можех.

— Не съм избрала себе си пред вас. Просто избрах себе си веднъж в живота си. Не мога повече така.

Виктория избухна:

— Значи ние не сме ти важни!

— Напротив! Но ако продължа да живея само за вас, един ден няма да остане нищо от мен.

Последваха дни на мълчание и напрежение. На работа колежките ме гледаха с любопитство:

— Как можа да ги оставиш сами? Аз никога не бих го направила…

Почувствах се като черната овца на цялата фамилия и квартал. Но вътре в себе си знаех: ако не бях заминала, щях да рухна.

Сега минаха три месеца. Отношенията ни още са обтегнати. Виктория започна сама да си приготвя закуска. Георги понякога готви вечеря. Майка ми все още мърмори под носа си.

Но аз… Аз започнах да ходя на йога веднъж седмично. Записах курс по рисуване. Понякога се усмихвам без причина.

Питам се: Кога ще спрем да вярваме, че жената трябва винаги да жертва себе си? Кога ще разберем, че любовта към себе си не е егоизъм?