Две години без глас: Историята на една майка и изгубеният син

— Не, мамо, не искам повече да говорим за това! — думите на Даниел отекнаха в малкия хол, сякаш някой беше затръшнал врата в сърцето ми. Стоях до масата, стиснала чаша чай, която трепереше в ръцете ми. Беше студен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Даниел беше на 28, вече баща, а аз — майка, която не знаеше как да стигне до сина си.

Две години минаха от този последен разговор. Две години, в които той не ми се обади, не ми писа, не ме покани на рождения ден на внучката ми. Видях я само на снимки във Фейсбук — малко момиченце с къдрава коса и очи като неговите. Понякога се улавям, че разглеждам профила му с часове, търсейки някакъв знак, че мисли за мен. Но там има само усмивки, приятели, семейни излети — без мен.

— Какво направи пак? — питаше ме сестра ми Мария по телефона. — Защо не му се обадиш? Извинявай се, ако трябва!

— Не мога да се извиня за всичко — отвръщах й аз. — Винаги съм искала най-доброто за него.

Но дали наистина беше така? Въртя се нощем в леглото и си спомням как го карах да учи по математика, как му забранявах да излиза с приятели, ако има четворка. Как му казвах, че „може повече“, че „трябва да бъде пример“. Баща му си тръгна, когато Даниел беше на 12. Останахме сами и аз станах още по-строга. Мислех си, че така ще го предпазя от грешки.

— Мамо, ти никога не ме слушаш! — крещеше той като тийнейджър. — Винаги само нареждаш!

— За твое добро е! — отвръщах аз.

Сега тези думи ме болят. За чие добро беше всичко? За неговото или за моето спокойствие?

Преди две години се опитах да отида до новия му апартамент в Младост. Купих торта за внучката ми и плюшено мече. Натиснах звънеца. Отвори ми жена му — Ива.

— Здравейте, госпожо Георгиева — каза тя хладно. — Даниел не е вкъщи.

— Може ли да оставя подаръка?

— Не е нужно. Ще ви се обадим, ако има повод.

Вратата се затвори бавно. Усетих как нещо в мен се чупи. После разбрах, че са сменили ключалките.

Питах се стотици пъти: какво толкова направих? Защо едно дете може да изтрие майка си от живота си? Говорих с психолози, с приятелки от блока, дори със свещеника в църквата „Св. Петка“.

— Понякога децата имат нужда от пространство — каза ми отец Стефан. — Понякога трябва да ги пуснем.

Но как да пуснеш детето си? Как да приемеш, че вече не си част от живота му?

Веднъж срещнах Ива на пазара. Беше с малката Ема.

— Здравейте — казах тихо.

Тя ме изгледа внимателно.

— Даниел не иска да ви вижда. Моля ви, уважавайте решението му.

— Но аз съм му майка…

— Точно затова трябва да го оставите на мира.

Върнах се у дома със сълзи в очите. Мария ме чакаше с кафе.

— Трябва да говориш с него — настоя тя.

— Как? Когато не ми вдига телефона? Когато ме е блокирал навсякъде?

— Пиши му писмо. Истинско писмо.

Седнах вечерта и започнах:

„Скъпи Даниеле,
Не знам дали ще прочетеш това писмо. Не знам дали ще ми простиш някога…“

Писах цяла нощ. Разказах му за страховете си, за самотата след развода, за това как съм искала да бъде силен и добър човек. Признах си грешките — строгите думи, високите очаквания, липсата на прегръдки.

Изпратих писмото по пощата. Мина месец. После още един. Никакъв отговор.

Коледата дойде и си отиде без него. На Нова година гледах фойерверките през прозореца и си пожелах само едно: да чуя гласа му поне веднъж.

Една сутрин получих съобщение във Вайбър: „Мамо, добре сме. Моля те, не ни търси повече.“

Светът ми се срина окончателно. Спрях да ходя на работа за няколко дни. Не можех да говоря с никого.

Сега минаха две години. Всеки ден минавам покрай детската площадка в квартала и гледам как майки играят с децата си. Понякога си представям как държа ръчичката на Ема или как седя до Даниел на пейката и говорим за живота.

Може би съм сгрешила много като майка. Може би съм го обичала по грешния начин — със страх и контрол вместо с разбиране и топлина.

Но какво е правилното? Как една българска майка може да намери баланса между строгостта и любовта? Кога трябва да пуснем децата си и кога трябва да се борим за тях?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да бъда различна? Щях ли да го прегръщам повече и да го карам по-малко да учи? Щях ли да слушам повече и да говоря по-малко?

Не знам дали някога ще ми прости. Не знам дали ще видя внучката си отново.

Но знам едно: любовта към детето не умира никога, дори когато то те изтрие от живота си.

Кажете ми — има ли прошка за такива грешки? Какво бихте направили вие на мое място?