Загубих ли внучката си заради едни сладкиши?
— Не, не може да е истина… — прошепнах, докато гледах празната чиния на масата. Беше петък следобед, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци на старата ни кухня. Внуката ми Ани трябваше да дойде след училище, както всеки петък. Бях направила любимите ѝ меденки, сложила ги в най-хубавата кутия и чаках. Но тя не дойде.
Телефонът иззвъня рязко, разкъсвайки тишината. Вдигнах с треперещи ръце.
— Мария, няма да я водим повече — гласът на зет ми, Ивайло, беше студен като зимна утрин. — Не искаме повече такива сцени. Не е редно да ѝ даваш толкова сладко, а и… не сме съгласни да ѝ даваш пари.
— Ивайло, моля те… — гласът ми се прекърши. — Това са само няколко лева за джобни. И меденките… тя ги обича!
— Не, Мария! — прекъсна ме той. — Говорихме с Цвети и решихме. Край.
Чух как затвори телефона. Седнах тежко на стола, а сълзите ми се стичаха по бузите. Как стигнахме дотук? Аз, която цял живот съм се трудила на този проклет чифлик, която съм отгледала три деца с две ръце и никога не съм се оплаквала… Сега не мога да видя собствената си внучка заради едни сладкиши и няколко лева.
Всичко започна преди месец. Беше един обикновен петък, Ани дойде след училище, както винаги. Седнахме на двора под ореха, тя ми разказваше за училище, а аз ѝ подавах меденки. После ѝ дадох пет лева — „да си купиш нещо сладко с приятелките“, казах ѝ. Не подозирах, че това ще стане причина за буря.
На следващия ден Цвети — дъщеря ми — ми се обади:
— Мамо, защо си дала пари на Ани? Ивайло не е доволен. Казал ѝ е, че не трябва да взима пари от никого.
— Цвети, това са само пет лева! — отвърнах аз. — И аз съм ти давала като беше малка.
— Времената са други, мамо…
Тогава не обърнах много внимание. Но следващия петък Ивайло дойде да я вземе по-рано от обикновено. Видях го как гледа меденките с подозрение.
— Не е добре толкова захар за децата — каза той сухо.
— Ани ги обича… — опитах се да се усмихна.
— Не е до това какво обича. До здравето е.
Погледите ни се срещнаха — неговият твърд и непреклонен, моят уморен и молещ. Знаех, че не ме харесва особено. Още откакто се ожени за Цвети усещах дистанцията му. Говореше ми на „вие“ първите години, после премина на „ти“, но винаги с една студенина.
След този ден Ани идваше все по-рядко. Цвети ми звънеше все по-рядко. Когато питах защо, все имаше някакво извинение: уроци, тренировки, гости…
Веднъж реших да отида до града и да ги посетя без предупреждение. Купих кутия шоколадови бонбони за Ани и една торта за Цвети. Когато звъннах на вратата, отвори Ивайло.
— Какво има? — попита той сухо.
— Дойдох да видя Ани… и Цвети…
— Не е удобно сега. Имаме гости.
— Мога да оставя сладкишите…
— Не е нужно. Благодаря.
Затвори вратата пред мен. Стоях на прага с кутията в ръце и усещах как светът ми се разпада на парчета.
Вечерта Цвети ми се обади:
— Мамо, моля те, не идвай без предупреждение повече. Ивайло не обича изненади.
— Но аз съм ти майка…
— Знам, но… моля те.
Оттогава не съм ги виждала. Само понякога чувам гласа на Ани по телефона:
— Бабо, кога ще дойда пак при теб?
— Скоро, мило мое… скоро…
Но вече знам, че това „скоро“ може никога да не дойде.
Седя сама в старата кухня и гледам снимките по стената — Цвети като малка с опърлени колене; аз и покойният ми мъж Димитър на сватбата ни; трите ми деца на първия учебен ден… Всичко изглежда толкова далечно и чуждо сега.
Понякога се питам: къде сбърках? Дали трябваше да се съобразявам повече с новите правила? Дали трябваше да попитам Ивайло преди да дам пари на Ани? Или просто някои семейни рани са неизбежни?
Селото е малко и всички знаят всичко за всички. Съседката Пенка ме гледа със съжаление:
— Марийке, ще ти мине… Децата като пораснат, пак ще се върнат при теб.
Но аз знам — времето тече само в една посока. А детството на Ани минава без мен.
Всяка вечер паля свещ пред иконата на Света Богородица и се моля:
— Дай ми сили да простя… и да бъда простена.
Може би някой ден ще седнем всички заедно на масата под ореха и ще си разкажем всичко — без обвинения, без горчивина. Може би ще има време за още една чиния меденки…
Но дали ще дочакам този ден?
Кажете ми — има ли прошка за такива рани? Или понякога любовта към децата ни кара да правим грешки, които не можем да поправим?