Дъщеря ми вече не е моя: Изповедта на една майка, която губи детето си в сянката на токсична любов

— Защо не дойде, Ана? — гласът ми трепери, докато държа телефона, а в стаята ехти тишината след празния рожден ден на баща ѝ. — Всички те чакахме. Баща ти не каза нищо, но очите му бяха пълни със сълзи.

От другата страна на линията дъщеря ми мълчи. Знам, че е там, усещам дъха ѝ. Но между нас има стена, която не мога да премина.

— Влад не се чувстваше добре — казва тя най-накрая, гласът ѝ е чужд, далечен. — Не можех да го оставя сам.

Сърцето ми се свива. Не можеше да го остави сам. А нас? Нас може ли да ни остави? Вече година и половина Ана е омъжена за Влад и оттогава всичко се промени. Преди беше слънчево момиче — смях, музика, приятели вкъщи, разговори до късно вечер. Сега идва рядко, винаги бърза, винаги с извинения. Понякога дори не поглежда баща си в очите.

Влад… От първия миг нещо в него ме притесни. Прекалено учтив, прекалено внимателен, но в погледа му имаше нещо студено. Ана го срещна в университета — учеше право, а той вече работеше като адвокат в голяма кантора в София. Хареса ми, че е амбициозен, но с времето започнах да забелязвам как Ана се променя. Първо спря да излиза с приятелките си. После започна да носи само дрехи, които той одобряваше. После престана да идва у дома без него.

— Мамо, Влад не обича шумни компании — обясняваше тя веднъж, когато я попитах защо не идва на семейните събирания. — Иска спокойствие.

— А ти какво искаш? — попитах я тогава.

Тя се усмихна тъжно и каза: — И аз искам спокойствие.

Но очите ѝ казваха друго. В тях имаше страх и умора.

С мъжа ми започнахме да се караме заради това. Той настояваше да не се месим в живота ѝ, че така ще я изгубим напълно. Аз не можех да стоя безучастна. Писах ѝ съобщения, звънях ѝ всяка вечер. Понякога не отговаряше с дни. Когато най-накрая се видяхме — на Коледа миналата година — тя беше отслабнала, очите ѝ бяха подпухнали. Влад седеше до нея и държеше ръката ѝ така здраво, че кокалчетата ѝ побеляха.

— Всичко е наред, мамо — каза тя тихо, когато останахме сами в кухнята. — Просто съм уморена от работа.

— Ана, ако има нещо… ако ти прави нещо…

Тя ме прекъсна рязко:

— Влад ме обича! Просто ти не го разбираш!

В този момент разбрах колко далеч е отишла пропастта между нас.

Месец по-късно научих от съседката им, че често чувала викове от апартамента им. Опитах се да говоря с Ана, но тя затвори телефона. Баща ѝ ме обвини, че преувеличавам и че трябва да я оставим на мира.

— Ако има нужда от нас, ще ни потърси сама — каза той тежко.

Но аз знам какво значи една жена да няма сили да потърси помощ. Знам какво значи страхът да те парализира.

Преди месец Ана дойде у дома сама за първи път от година. Беше като сянка на себе си — косата ѝ разпиляна, дрехите ѝ стари и измачкани.

— Мамо… — прошепна тя и се разплака в ръцете ми.

— Кажи ми всичко! — молех я аз през сълзи.

— Не мога… Ако разбере…

В този момент Влад звънна по телефона ѝ. Тя пребледня, избърса сълзите си и излезе навън да говори с него. Върна се след пет минути и каза:

— Трябва да тръгвам.

Опитах се да я задържа:

— Ана, остани! Моля те!

Тя само поклати глава и си тръгна.

Оттогава не съм я виждала. Писах ѝ всеки ден. Звънях ѝ всяка вечер. Без отговор.

Днес беше рожденият ден на баща ѝ. Приготвих любимата ѝ торта с ягоди и сметана. Сложих чиния за нея на масата. Баща ѝ седеше мълчаливо и гледаше през прозореца. Когато часовникът удари девет вечерта и Ана още я нямаше, той стана и тихо каза:

— Може би вече нямаме дъщеря.

Седнах на леглото ѝ след това и плаках дълго. Миризмата на парфюма ѝ още се усеща по възглавницата. Снимките по стените са единственото, което ми остана от нея.

Сега държа телефона и пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере. Как се живее с мисълта, че детето ти страда и ти си безсилен? Как се прощаваш с мечтите за щастливо семейство?

Понякога си мисля: ако бях настоявала повече? Ако бях говорила по-рано? Ако бях разпознала знаците навреме?

Кажете ми — има ли начин една майка да спаси детето си от любовта, която го унищожава? Или трябва просто да чакам… и да се моля един ден Ана сама да намери пътя обратно към нас?