Когато роднините искат повече, отколкото можеш да дадеш

– Пак ли ще ми отказваш, Мария? – гласът на леля Станка кънтеше в слушалката, докато аз стисках телефона с потни длани. – Само едно легло ти искам, нали знаете, че на село нямаме къде да спим като дойдем с чичо ти. А ти все намираш оправдания.

В този момент детето ми, Дани, се разплака в другата стая. Мъжът ми, Петър, беше на работа, а аз се опитвах да балансирам между грижите за дома, дистанционната си работа и безкрайните искания на роднините. Вече не помнех кога последно бях излизала с приятелки или просто бях седнала да изпия кафе на спокойствие.

– Лельо, не е толкова просто – опитах се да обясня. – Леглото ни трябва, а и място нямаме в колата да го закараме до село.

– Всеки път едно и също! – прекъсна ме тя. – Като бяхте малки, майка ти и баща ти винаги помагаха на всички. Сега вие младите само за себе си мислите.

Затворих телефона с чувство на вина, което ме глождеше от седмици. Не беше само леглото. Миналата седмица братовчедка ми Ива поиска детските дрехи на Дани „защото нали вече са ви малки“. Преди това свекърва ми настояваше да ѝ дам миксера, защото „ти така и така не печеш сладкиши“. Всеки път, когато казвах „не“, усещах как се превръщам в лошата.

Петър се прибра уморен вечерта и ме завари замислена над мивката.

– Пак ли някой нещо иска? – попита той тихо.

– Леля Станка… леглото… – прошепнах. – Чувствам се ужасно. Все едно съм длъжна на всички.

Той въздъхна и ме прегърна през раменете.

– Знаеш ли, Мария, ако продължаваш така, няма да остане нищо за нас. Трябва да се научиш да казваш „не“.

– Но как? Те са ни роднини… Ако не помогнем ние, кой?

– А кой ще помогне на теб? – попита той сериозно. – Когато ти имаш нужда от нещо, кой идва?

Замислих се. Наистина, когато Дани беше болен миналата зима, никой не предложи помощ. Когато имах нужда от някой да гледа детето за час-два, всички бяха „много заети“.

На следващия ден Ива ми писа във Viber:

„Мария, прати ми снимки на дрехите на Дани, че да си избера кое ще взема.“

Погледнах гардероба – някои от дрехите бяха подарък от майка ми, други пазех за спомен. Не исках да ги давам всичките. Но как да ѝ кажа?

Реших да споделя с майка ми.

– Мамо, чувствам се като склад за всички вещи на рода. Всеки иска нещо – дрехи, уреди… А аз не мога да отказвам.

Тя ме погледна тъжно през камерата на телефона.

– Знам какво е. И аз съм го преживяла. Но ако не поставиш граници сега, ще става все по-зле. Хората свикват да взимат. Ти трябва да решиш кое е важно за теб и семейството ти.

Седнах вечерта с Петър и обсъдихме какво можем да дадем и какво не. Решихме: дрехите на Дани ще ги запазим за второ дете или ще ги дарим на семейство в нужда; леглото ще остане при нас; миксерът си е мой.

На следващия ден написах съобщение на Ива:

„Иве, решихме да запазим дрехите за момента. Ако остане нещо излишно по-нататък, ще ти пиша.“

Тя веднага отговори:

„Ееее, Мария! Много си станала егоистка! Всички дават дрехи по родата!“

Почувствах се ужасно. Но този път не отстъпих.

Леля Станка също се обади пак:

– Значи няма да дадеш леглото?

– Не мога, лельо. Наистина ни трябва.

Тя затвори без довиждане.

Дните минаваха. Роднините започнаха да се държат по-студено с мен. На семейното събиране за Гергьовден почти никой не ме заговори. Чувах шепоти зад гърба си: „Мария вече не е като преди…“

Петър ме хвана за ръка под масата.

– Горд съм с теб – прошепна той. – Най-после мислиш и за себе си.

Вечерта след празника седнах на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. Чудех се дали постъпих правилно. Дали не загубих част от семейството си? Или може би най-после започнах да изграждам собственото си?

Понякога се питам: Защо в България е толкова трудно да кажеш „не“ на роднините? Кога помощта се превръща в задължение? Какво бихте направили вие на мое място?