Десет години мълчание: Когато Станимир се върна, светът ми се срина отново

— Майко, пак ли ще вали? — попита ме тихо Даниела, дъщеря ми, докато затварях прозореца с треперещи ръце. Навън вятърът блъскаше дърветата, а небето се разкъсваше от светкавици. В този момент не знаех дали бурята е само навън или и в мен.

Десет години. Десет години мълчание, празни рождени дни и безсънни нощи. Станимир изчезна без следа, остави ме сама с малко дете и куп въпроси без отговор. Казваха ми да го забравя, че сигурно е мъртъв или е избягал с друга. Но аз не можех да го намразя напълно. Обичах го, дори когато болката ме разкъсваше.

С времето се научих да живея без него. Работех като медицинска сестра в болницата в Пловдив, сменях памперси на възрастни хора и се прибирах уморена, но горда, че сама се справям. Даниела порасна бързо — твърде бързо за едно дете без баща. Майка ми помагаше колкото можеше, но често се карахме за дреболии. „Не трябваше да се омъжваш за Станимир! Винаги беше непостоянен!“ — натякваше тя. Аз мълчах и стисках зъби.

В онази бурна вечер, когато всичко изглеждаше подредено — бяхме си купили малък апартамент на кредит, Даниела беше приета в езикова гимназия, а аз най-после започнах да излизам с един колега, Ивайло — съдбата реши да ме изпита отново.

Чу се силно тропане по вратата. Сърцето ми подскочи — кой би дошъл по това време? Даниела се скри зад мен. Отворих внимателно и… там стоеше той. Станимир. По-стар, с побеляла коса и очи, които не бях виждала десет години. Мълчахме дълго. Само дъждът говореше.

— Може ли да вляза? — прошепна той.

Не знаех какво да кажа. Исках да го ударя, да го прегърна, да избягам. Вместо това се дръпнах и го пуснах вътре. Даниела стоеше като вкаменена.

— Ти ли си татко? — попита тя неуверено.

Станимир се разплака. Никога не бях виждала такова отчаяние в очите му.

— Прости ми… — каза той и падна на колене пред нас.

В следващите часове разбрах истината. Бил е замесен в нещо опасно — дългове, заплахи, страх за живота си и нашия. Избягал е, за да ни предпази. Живял е в чужбина, работил каквото намери, но винаги мислел за нас. Върнал се, защото вече било безопасно.

— Мислиш ли, че можеш просто така да се върнеш? — извиках аз през сълзи. — Десет години! Знаеш ли какво е това?

— Знам… Всеки ден съжалявах. Но не можех да ви изложа на опасност…

Даниела не каза нищо. Само го гледаше с огромни очи.

В следващите дни всичко се промени. Майка ми отказа да го види: „Той не е част от нашето семейство!“ Ивайло разбра и ме напусна — не можел да бъде с жена, която още обича друг. Колегите ми шушукаха зад гърба ми: „Видя ли я? Мъжът ѝ се върнал! Какво ли ще стане сега?“

Станимир се опитваше да навакса изгубеното време. Водеше Даниела на кино, купуваше ѝ подаръци, но тя беше дистанцирана. Вечер я чувах да плаче тихо в стаята си.

Една вечер седнах до нея.

— Знам, че ти е трудно — казах ѝ. — Но татко ти не е лош човек.

— Защо ме остави? — прошепна тя. — Всички деца имаха бащи на тържествата… Само аз бях сама.

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и плакахме двете.

Станимир също страдаше. Опитваше се да намери работа, но никой не искаше човек с празни десет години в трудовата книжка. Понякога го намирах на терасата със запалена цигара и празен поглед към града.

— Мислиш ли, че някога ще ми простиш? — попита ме една вечер.

— Не знам… Може би никога няма да забравя. Но трябва да опитаме — отвърнах аз.

Семейството ни беше разбито и трябваше да го градим отново парче по парче. Имаше дни на надежда и дни на отчаяние. Хората ни сочеха с пръст, майка ми не говореше с мен месеци наред.

Но един ден Даниела донесе вкъщи рисунка: трима души държат ръце под дъжда. „Това сме ние“, каза тя тихо.

Може би има прошка след предателството? Може би любовта може да излекува раните?

Понякога си мисля: Ако съдбата ви даде втори шанс — ще имате ли смелостта да го приемете? Или ще останете затворени в миналото си завинаги?