Цената на отказа: Историята на Мария Георгиева
– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър отекна в кухнята като гръм. Чашата с чай в ръцете ми потрепери. Погледнах го – очите му бяха пълни с умора и нещо, което не исках да разчитам.
– Какво значи това? – прошепнах, макар че вече знаех отговора. Въздухът между нас беше натежал от неизречени думи и стари обиди.
– Не мога да живея така. Не съм щастлив. – Той се обърна към прозореца, сякаш там щеше да намери спасение.
Това беше началото на края. Или може би краят на началото? Не знам. Знам само, че в този момент светът ми се срина. Петър беше моят свят. За него се отказах от всичко – от работата си като учителка по литература, от мечтата да напиша книга, дори от приятелките си. Всичко беше за семейството. За децата. За него.
В следващите дни мълчахме. Вечерите ни преминаваха в тишина, прекъсвана само от звука на телевизора и детските гласове от стаята на Марин и Деси. Понякога ги слушах как се смеят и си мислех: „Това ли е щастието? Или само фасада?“
Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори по телефона в коридора. Гласът му беше тих, почти нежен – такъв, какъвто не беше към мен от години.
– Обичам те… Да, ще го направя… Скоро… – думите му се забиха в мен като нож.
Сърцето ми се сви. Не исках да вярвам, но истината беше очевидна. Имаше друга жена. Може би по-млада, може би по-красива, но със сигурност по-свободна от мен – жената, която някога бях.
На следващия ден го попитах директно:
– Има ли друга?
Той не отговори веднага. Погледна ме с онзи поглед на човек, който вече е далеч.
– Да… Съжалявам.
Светът ми се разпадна на парчета. Не плаках пред него. Само кимнах и излязох на балкона, където студеният въздух ме удари в лицето като шамар.
В следващите седмици живеех като призрак в собствения си дом. Децата усещаха напрежението, но аз се опитвах да бъда силна за тях. Вечер, когато всички заспиваха, стоях сама в тъмното и си задавах въпроси: Къде сбърках? Защо не бях достатъчна? Какво още можех да дам?
Майка ми идваше често да помага с децата. Един ден седнахме на масата с кафе.
– Мария, трябва да мислиш за себе си – каза тя тихо.
– Как да мисля за себе си? Целият ми живот беше за тях! – избухнах аз.
– Точно затова… Сега е време да си върнеш себе си.
Думите ѝ ме боляха, но бяха истина. Бях забравила коя съм. Бях станала само майка и съпруга – без мечти, без приятели, без глас.
Разводът мина бързо – Петър беше нетърпелив да започне новия си живот. Децата останаха при мен, но виждах как страдат. Всяка вечер ги прегръщах силно и им обещавах, че всичко ще бъде наред, макар че самата аз не вярвах в това.
Първите месеци след развода бяха ад. Пари почти нямаше – издръжката стигаше едва за сметките и храната. Търсих работа навсякъде – никой не искаше жена на 42 години без стаж последните 10 години.
Една сутрин получих обаждане от стара приятелка – Елена.
– Мария! Чух какво е станало… Имаме нужда от учител по литература в училището в квартала. Ще опиташ ли?
Гласът ѝ беше топъл и окуражаващ. За първи път от месеци усетих надежда.
Първият ден в училище беше като завръщане у дома. Децата ме гледаха с любопитство и малко недоверие, но скоро усетих как любовта към литературата се връща в мен. Започнах да пиша отново – кратки разкази за живота си, за болката и надеждата.
Вечерите вече не бяха толкова самотни. Деси ми помагаше с вечерята, Марин разказваше смешки на масата. Смехът им беше като лек за раните ми.
Понякога срещах Петър на улицата с новата му жена – млада фармацевтка от квартала. Поглеждаше ме неловко, а аз само кимах и продължавах напред.
С времето разбрах нещо важно: не съм само това, което съм дала на другите. Имам право да бъда щастлива и сама със себе си.
Сега стоя пред огледалото и виждам жена с уморени очи, но с нова сила в погледа. Питам се: Ако можех да върна времето назад, бих ли избрала себе си? А ти – би ли жертвал всичко за някой друг или би останал верен на себе си?