Звънът на камбаните и следите от метлата – Синът на уличния метач

– Ставай, Мартине! Още е тъмно, но трябва да тръгваш – гласът на майка ми прозвуча тихо, почти като шепот, но в него се усещаше тревога. Отворих очи и за миг се зачудих дали не сънувам. После усетих студа в стаята, миризмата на влажна мазилка и тежестта на деня, който ме чакаше.

Станах бавно, облякох старото яке на баща ми и взех метлата – същата, с която той чистеше улиците преди да го отнесе инфарктът. Беше само на петдесет и две. Помня го как всяка сутрин излизаше преди изгрев, а аз го гледах през прозореца и си мислех, че някой ден ще бъда като него – честен човек, който не се срамува от труда си.

Сега аз бях този човек. На спирката вече чакаха няколко души – повечето мълчаливи, с угрижени лица. Поздравих ги с кимване. Никой не отвърна. Свикнал съм – хората рядко забелязват уличния метач. Или сина му.

Докато минавах покрай блока на семейство Георгиеви, чух как вратата им се затръшна и малкият им син изтича навън. – Мамо, виж го! Това е момчето с метлата! – извика той. Майка му го дръпна за ръката и прошепна: – Не сочи хората така! – после ме изгледа с онзи поглед, който казва „Ти не си като нас“.

Стиснах зъби и продължих. Всяка сутрин беше така. Понякога си представях, че съм невидим. Друг път си мечтаех да избягам от всичко това – от мизерията, от болната майка, от подигравките в училище.

В училище нещата не бяха по-лесни. Учителката по математика ме харесваше, казваше, че имам талант. Но съучениците ми… Те ме наричаха „метаччето“. Веднъж, докато се прибирахме от училище, Петър и Силвия вървяха зад мен и шепнеха:
– Представяш ли си да живееш в онази панелка? Сигурно вътре мирише на боклук.
– Абе той сигурно и вкъщи метлата не пуска!

Стиснах юмруци в джобовете си и се опитах да не обръщам внимание. Но думите им ме боляха повече от студа.

Вечер майка ми ме чакаше с чаша чай и уморена усмивка. Болестта ѝ напредваше – лекарите казаха, че има нужда от операция, но парите не стигаха дори за лекарствата. Понякога я чувах как плаче нощем. Преструвах се, че спя.

Една вечер седнах до нея и прошепнах:
– Мамо, ще намеря начин. Ще работя още. Ще спестим за операцията.
Тя ме погали по косата:
– Ти си още дете, Мартине. Не трябва да носиш всичко това на гърба си.
– Аз вече не съм дете – отвърнах твърдо.

Започнах да работя повече – сутрин метях улиците, следобед помагах на съседите с каквото мога: носех дърва на баба Пенка, пазарувах за дядо Иван. Понякога ми даваха по някой лев, друг път просто „Благодаря“. Но най-много ми тежеше погледът на майка ми – смесица от гордост и вина.

Една сутрин, докато метях пред кметството, чух познат глас:
– Мартине! – беше госпожа Николова, класната ми.
– Добро утро – казах смутено и се опитах да скрия метлата зад гърба си.
– Не се срамувай – усмихна се тя топло. – Знам колко ти е трудно. Искаш ли да ти помогна? Мога да говоря с директора за стипендия.
Погледнах я недоверчиво:
– Ами ако разберат другите? Ще ми се подиграват още повече.
Тя поклати глава:
– Не се притеснявай за тях. Ти заслужаваш шанс.

Седмици по-късно получих стипендията. За първи път от години видях майка ми да плаче от радост. Купихме лекарствата ѝ и започнахме да спестяваме за операцията.

Но животът рядко е справедлив. Един ден майка ми се почувства зле и я приеха в болница. Лежах буден цяла нощ и се молех на Бог да я запази. На сутринта лекарят каза:
– Направихме всичко възможно…

Останах сам в малкия апартамент с миризмата на чай и спомена за майка ми. Метлата стоеше до вратата – символ на всичко, което бях изгубил и всичко, което трябваше да продължа да нося.

Днес пак съм на спирката преди изгрев. Градът още спи, а аз мета улиците и мисля за баща си и майка си. За всички думи, които не казахме навреме. За мечтите, които остават недостижими за хора като мен.

Но все пак вярвам – вярвам, че трудът и честността имат смисъл. Че някой ден ще мога да кажа: „Успях.“

А вие как мислите? Дали съдбата на един уличен метач може да се промени? Или сме обречени да носим чуждите предразсъдъци цял живот?