Майка, която не може да прости, но не може и да изостави

— Пак ли нов телефон, Митко? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях на прага на хола, а синът ми, високият трийсет и пет годишен мъж с вечната си небрежна усмивка, се опитваше да скрие кутията зад гърба си.

— Мамо, не е това, което си мислиш — започна той, но аз вече кипях отвътре.

— Как не те е срам? Миналата седмица ти дадох пари за сметките! А ти… — думите заседнаха в гърлото ми. Погледнах към снаха си, Елица, която се правеше, че не ме чува, докато подреждаше играчките на децата. Три чифта детски очи ме гледаха от пода — близнаците Петър и Павел и малката Марияна.

В този момент се почувствах като чужденец в собствения си дом. Всичко започна преди пет години, когато Димитър загуби работата си в завода. Тогава му помогнах да изплати кредита за апартамента. После дойдоха децата — едно след друго, без много мисъл. Аз винаги съм била човек на реда: първо работа, после семейство. Но те… те живеят ден за ден. Харчат пари за телефони, скъпи дрехи за децата, ресторанти. А после идват при мен — „Мамо, можеш ли да помогнеш този месец?“.

— Не разбирате ли, че така не се живее? — изкрещях аз. — Вие сте родители! Трябва да мислите за бъдещето на децата!

Димитър сведе глава. Елица се обърна към мен:

— Мария, ние се стараем. Не е лесно с три деца. Всичко е толкова скъпо…

— А защо тогава купувате глупости? Защо не спестявате? Защо аз трябва да плащам сметките ви?

В този момент Павел се разплака. Марияна ме прегърна за крака:

— Бабо, не се карай на тати…

Сърцето ми се сви. Не исках да ги наранявам. Но как да им простя? Как да приема, че синът ми не е човекът, когото възпитах?

Вечерта седях сама в кухнята си в Люлин и броях стотинките от пенсията. Баща им почина преди десет години и всичко падна на моите плещи. Другите ми синове са в чужбина — единият в Германия, другият в Англия. Помагат ми понякога, но рядко се прибират. Само Димитър остана тук — с цялото си семейство и цялата си безотговорност.

На другия ден Елица ми звънна:

— Мария, извинявай за вчера. Просто… понякога ни е трудно да признаем, че не се справяме.

— Не е нужно да ми се извиняваш — казах студено. — Но трябва да пораснете.

— Ще опитаме — прошепна тя.

След седмица пак дойдоха при мен. Този път не поискаха пари. Донесоха ми домашен кекс и рисунки от децата. Седнахме всички на масата. Димитър изглеждаше уморен.

— Мамо, намерих работа — каза той тихо. — В един склад в Дружба. Не е много платено, но ще опитам.

Погледнах го дълго. Видях в очите му същото момче, което някога водех за ръка до училище.

— Гордея се с теб — казах тихо.

Той се усмихна за първи път от месеци.

Но проблемите не свършиха дотук. След два месеца Елица се разболя тежко от грип и трябваше да лежи в болница. Димитър пак остана без работа — трябваше да гледа децата. Обадиха ми се посред нощ:

— Мамо, можеш ли да дойдеш? Не знам какво да правя…

Отидох веднага. Гледах как синът ми плаче над леглото на жена си и как трите деца се гушат в мен от страх.

В този момент разбрах: те не са безотговорни. Те просто са млади и уплашени. Светът е различен от този, в който аз съм израснала.

След като Елица оздравя, започнахме да говорим повече. Започнах да им помагам не само с пари, а и с време — гледах децата, готвех им супа, учех ги на стари български игри.

Един ден Димитър ме прегърна:

— Мамо, благодаря ти… Без теб нямаше да се справим.

Погледнах го през сълзи:

— Аз също имам нужда от вас…

Сега вече не броя стотинките с гняв. Понякога пак се ядосвам — когато видя нови маратонки или скъпи играчки. Но знам: семейството е по-важно от парите.

Понякога си мисля: дали някога ще мога напълно да простя? Или ще нося тази болка завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?