Баба, която никога няма време: Истината за семейните обещания

– Петя, пак ли ще ми звъниш за гледане? – гласът на свекърва ми, леля Мария, прозвуча раздразнено още щом вдигна телефона. Беше събота сутрин, а аз стоях до прозореца в кухнята, стискайки слушалката с потни длани. Децата вече се караха за някаква играчка, а Тодор беше излязъл за хляб.

– Мамо, моля те, само за два часа. Имам интервю за работа, а Тодор е на смяна следобед. Няма на кого да ги оставя… – опитах се да не звуча отчаяно, но гласът ми трепереше.

– Ох, Петя, не мога днес. Имам среща с приятелки. И после трябва да отида до пазара. Знаеш колко е трудно всичко… – въздъхна тя и затвори телефона, преди да успея да кажа нещо повече.

Седнах на кухненския стол и се загледах в петната по покривката. За пореден път се почувствах сама. Леля Мария често разказваше на всички съседи как обожава внуците си, как ѝ липсвали и как искала да прекарва повече време с тях. Но когато я помолех за помощ – винаги имаше оправдание: болеше я кръста, имаше среща с приятелки, трябваше да гледа сериалите си или просто „не се чувстваше добре“.

Вечерта, когато Тодор се прибра уморен от работа, му разказах какво се е случило.

– Петя, не я вини. Възрастна е вече… – каза той тихо, но аз усетих как гневът ми се надига.

– Възрастна? На 62 е! Ходи по екскурзии с пенсионерския клуб, танцува народни танци всяка сряда! Само за нас няма време! – избухнах аз.

Той замълча и отиде да си сипе супа. Децата тичаха около масата и се смееха, но аз усещах как между мен и Тодор се появява невидима стена. Вечерта легнахме гръб един към друг – той гледаше телевизия, аз броях пукнатините по тавана.

На следващата седмица пак имах нужда от помощ. Малкият Георги вдигна температура и трябваше да го заведа на лекар. Обадих се на леля Мария с надеждата този път да откликне.

– Ох, Петя, не мога… Имам час при фризьора. А и не съм много добре с кръвното… – започна тя.

– Мамо, Георги е болен! Само за час… – гласът ми беше почти писък.

– Не мога, миличка. Ще се оправите някак… – каза тя и затвори.

Отидох сама с Георги до поликлиниката. В чакалнята седяхме сред кашлящи деца и уморени майки. Една жена до мен прошепна:

– Баба ли чакаш? И аз така… Но моята поне идва понякога.

Погледнах я с тъга и завист. Защо нашата баба никога няма време? Защо всички други баби водят внучетата си в парка, а нашата само говори колко ги обича?

Вечерта отново повдигнах темата пред Тодор.

– Може би трябва да спрем да разчитаме на нея – казах тихо. – Може би просто не ѝ пука толкова…

Той ме погледна уморено:

– Не говори така за майка ми. Тя си ни обича по свой начин.

– По кой начин? Като ни оставя сами всеки път? Като разказва на съседките колко е всеотдайна баба?

Той стана рязко от масата:

– Стига! Не мога повече тези разговори!

Останах сама в кухнята със сълзи в очите. Чувствах се предадена не само от леля Мария, но и от Тодор. Семейството ми се разпадаше под тежестта на неизпълнените обещания.

Минаха месеци. На рождения ден на дъщеря ни Виктория поканих леля Мария с надеждата поне този път да бъде част от празника.

– Ще дойда, разбира се! – каза тя по телефона с ентусиазъм.

Децата цял ден я чакаха. Виктория нарисува картичка „За най-добрата баба“. Към 18 часа телефонът звънна:

– Петя, много съжалявам… Не мога да дойда. Изникна нещо спешно при една приятелка…

Виктория заплака. Аз стоях безмълвна. За първи път не знаех какво да кажа на децата си.

Седнах до тях на пода и ги прегърнах силно.

– Мамо, баба не ни ли обича? – попита Виктория през сълзи.

– Обича ви… Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното – прошепнах аз, макар че самата не вярвах в думите си.

Тази вечер реших нещо важно – повече няма да чакам леля Мария да изпълни обещанията си. Ще бъда майка и баща за децата си, ще им дам любовта и вниманието, които заслужават.

Но понякога нощем се питам: Кога семейството се превръща само в думи? Колко още ще търпим празните обещания и ще се преструваме, че всичко е наред?