Когато домът се превърне в заложник: Историята на една българска снаха и нейната свекърва

– Мариела, ти си умно момиче, нали? – гласът на свекърва ми, леля Станка, проряза тишината в кухнята като нож. Седях срещу нея, с чаша изстинало кафе в ръка, а сърцето ми биеше лудо. – Помисли си само: моят апартамент е по-голям, по-централен. Защо да не направим размяна? Но… – тя се наведе напред и сниши глас – …трябва да ми прехвърлиш твоя на мое име. Само формално, разбира се.

В този момент времето спря. Гледах я в очите – тези същите очи, които ме гледаха с подозрение още от първия ден, когато влязох в семейството им. Беше ли това капан? Или просто поредната й манипулация?

– Защо трябва да го прехвърлям на теб? – попитах тихо, опитвайки се да не издам треперенето в гласа си.

– Защото така е по-сигурно – отвърна тя с усмивка, която не стигаше до очите й. – Знаеш какви са времената. Ако нещо стане с теб или с Данчо, поне ще има кой да се погрижи за апартамента.

Данчо, моят съпруг, беше на работа. Не знаех дали е в течение на този план или не. В главата ми се въртяха хиляди мисли: какво ще стане, ако се съглася? А ако откажа? Ще се обърне ли цялото семейство срещу мен?

Вечерта, когато Данчо се прибра, го попитах директно:

– Знаеш ли какво ми предложи майка ти?

Той въздъхна тежко и седна до мен на дивана.

– Знам… Говори ми за това от седмици. Казва, че е за наше добро.

– А ти какво мислиш?

– Не знам, Мариела. Майка ми винаги е искала да контролира всичко. Но… все пак е майка ми.

– А аз? Аз къде съм в цялата тази схема?

Той замълча. Това мълчание беше по-красноречиво от всякакви думи.

Следващите дни бяха кошмар. Леля Станка започна да идва всеки ден, носеше домашни курабийки и уж случайно подхващаше темата:

– Мариела, ти си като дъщеря за мен! Няма да те оставя без покрив над главата!

Но аз усещах натиска й като оловен товар върху гърдите си. Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в Данчо, дори в собствената си преценка.

Една вечер чух как Данчо говори по телефона с майка си:

– Не мога да я накарам насила, мамо! Това е нейният апартамент!

Сълзи напълниха очите ми. Защо трябваше да се чувствам виновна за нещо толкова основно като правото си на дом?

На следващия ден отидох при адвокат. Разказах му всичко.

– Госпожо Петрова – каза той строго, – ако прехвърлите апартамента си на свекърва ви, губите всякакъв контрол над него. Може да ви изгони по всяко време.

Тези думи ме разтърсиха. Върнах се у дома и заварих леля Станка да подрежда кухнята ми.

– Реши ли вече? – попита тя с престорена небрежност.

– Да – казах твърдо. – Няма да прехвърля апартамента си на никого.

Тя замръзна за миг, после лицето й се изкриви в гримаса.

– Неблагодарница! Всичко правя за вас!

– Не, лельо Станке. Това го правите за себе си.

Последваха седмици на студенина и напрежение. Данчо беше между чука и наковалнята – обичаше майка си, но виждаше как страдам. Започнахме да се караме все по-често:

– Ти не разбираш! Тя просто иска сигурност!

– А аз? Аз не заслужавам ли сигурност?

В един момент осъзнах, че губя себе си в този водовъртеж от манипулации и вина. Започнах да ходя на психолог. Там научих нещо важно: имам право да защитавам границите си, дори когато става дума за семейство.

Един ден леля Станка дойде с нотариус и документи.

– Подпиши! – настоя тя.

Погледнах я право в очите:

– Не. И повече няма да говорим за това.

Тя избухна в сълзи и проклятия. Данчо стоеше като парализиран.

След този ден отношенията ни никога не бяха същите. Но аз си върнах спокойствието и самоуважението.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли човек да бъде щастлив, когато трябва да избира между семейството и себе си? Какво бихте направили вие?