Между любовта и предателството: История, която не исках да напиша

„Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми!“ – думите на Румяна още кънтят в ушите ми, докато стоя на прага на апартамента, който някога наричах дом. В ръцете си стискам писмото от съда – последната капка в чашата на моето търпение. Сълзите ми се стичат по бузите, но не мога да си позволя да рухна. Не и сега, когато всичко, за което се борих, се разпада пред очите ми.

Казвам се Елена. Преди пет години срещнах Антон – висок, усмихнат, с онзи особен блясък в очите, който ме караше да вярвам, че всичко е възможно. Запознахме се на една сватба в Пловдив. Той беше братовчед на булката, а аз – най-добрата ѝ приятелка. Още първата вечер танцувахме до зори и си обещахме, че ще се видим отново. И се видяхме – още на следващия ден. Любовта ни беше вихрушка – страстна, неудържима, истинска.

След година се оженихме. Купихме малък апартамент в Кючук Париж – не беше много, но беше нашето място. Мечтаехме да го превърнем в уютен дом, пълен със смях и деца. Но още от първия ден Румяна – майката на Антон – не ме прие. „Тя ще ти съсипе живота!“, шепнеше му тя, когато мислеше, че не чувам. Гледаше ме с ледени очи и винаги намираше начин да ме унижи пред роднините.

Антон се опитваше да балансира между нас. „Моля те, Ели, тя е трудна жена, но е майка ми…“, казваше той всяка вечер, когато се прибирах разплакана от поредната ѝ забележка. Аз се опитвах да бъда търпелива. Готвех любимите ѝ ястия, канех я на гости, дори ѝ подарих шал за рождения ден. Но нищо не беше достатъчно.

С времето напрежението между нас се засили. Румяна започна да идва без покана, да подрежда шкафовете ми и да коментира колко зле съм подредила кухнята. „Виждаш ли, Антоне? Дори не може да нареди чиниите като хората!“, смееше се тя, а той мълчеше.

Една вечер, когато се прибрах от работа по-рано, ги чух да говорят в хола:
– Трябва да помислиш за себе си! – настояваше тя. – Тази жена ще те остави без нищо!
– Мамо, престани! Обичам я…
– Любов? Любовта не плаща сметките! Тя само ще ти вземе апартамента!

Тогава разбрах – тя никога няма да ме приеме. Но не очаквах Антон да започне да се променя. Започна да закъснява, да избягва разговорите ни, да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи и студени.

Една сутрин намерих бележка на масата: „Ще спя при майка ми тази нощ.“ Сърцето ми се сви. Опитах се да говоря с него:
– Антоне, какво става с нас?
– Не знам… Просто ми трябва време.

В следващите седмици той все по-рядко се прибираше у дома. Румяна започна открито да ме обвинява пред всички:
– Тя е виновна! Откакто е с него, синът ми не е същият!

Скоро разбрах истинската причина за неговото отчуждение – Румяна беше завела дело срещу мен за делба на апартамента. Оказа се, че при покупката той е записан само на името на Антон и майка му. Аз бях вложила всичките си спестявания в ремонта и обзавеждането, но юридически нямах никакви права.

Съдебният процес беше кошмар. Седях срещу тях в залата – Антон с празен поглед и Румяна с победоносна усмивка. Адвокатът ѝ твърдеше:
– Госпожо Димитрова няма никакви права върху имота!

Опитах се да обясня колко съм вложила – не само пари, а сърце и мечти. Но съдията беше безмилостен:
– Законът е ясен.

След месеци битки загубих всичко – дома си, съпруга си и вярата си в справедливостта. Върнах се при родителите си в Асеновград с един куфар дрехи и разбито сърце.

Майка ми ме прегърна силно:
– Ще мине… Ще видиш.

Но как да повярвам? Как да простя на Антон? Как да продължа напред след такова предателство?

Днес стоя пред празния апартамент и се питам: струваше ли си всичко това? Можеше ли любовта ни да оцелее без намесата на чужди ръце? Или някои битки просто не са наши за водене?

А вие… бихте ли простили такова предателство? Или има граници, които никой не бива да прекрачва?