Как спрях свекърва си да идва неканена – и какво ми костваше това

– Пак ли тя? – изсъсках през зъби, докато звънецът на вратата пронизително разцепи тишината в нашия малък апартамент в Люлин. Беше събота сутрин, а аз още не бях изпила кафето си. Даниел се размърда неловко на дивана, погледна ме с виновни очи и промълви:
– Може би просто иска да ни види…
– Не, Даниеле, пак идва без да се обади! – гласът ми трепереше от гняв и безсилие. – Това е нашият дом!

Откакто се оженихме преди година, майка му – леля Мария – беше като сянка в живота ни. Винаги с торба домашни кюфтета или буркан туршия, винаги с критичен поглед към праха по секцията или към начина, по който сгъвам дрехите. Първите няколко пъти се опитах да бъда учтива. Усмихвах се, благодарях, дори й правех кафе. Но с времето започнах да усещам как се задушавам. Всяка нейна неочаквана поява беше като шамар по самоуважението ми.

– Здравейте, млади! – провикна се тя още от коридора, преди дори да събуе обувките си. – Донесох ви малко баница и компот. А, Ели, пак ли не си оправила леглото?

Стиснах зъби и се усмихнах изкуствено. Даниел се скри в банята под претекст, че трябва да се обръсне. Останах сама с нея и с поредната й порция забележки.

– Знаеш ли, Ели, когато аз бях на твоята възраст, вече имах две деца и всичко блестеше у дома. Не разбирам какво ви учат днес майките ви…

В този момент чашата преля. Усетих как сърцето ми бие до пръсване. Седнах срещу нея на масата и за първи път й погледнах право в очите.

– Лельо Мария, моля те… Не можеш да идваш така без предупреждение. Имаме нужда от лично пространство.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

– Аз само искам да помогна! – гласът й трепереше от обида. – Ако не ви трябвам, кажете!

Даниел излезе от банята точно навреме, за да чуе последните й думи. Погледна ту мен, ту майка си – като дете между два огъня.

– Мамо… може би наистина трябва да се обаждаш преди да дойдеш – каза тихо.

Тя стана рязко, грабна чантата си и излезе със силно тряскане на вратата. В апартамента остана тежка тишина.

След този ден всичко се промени. Леля Мария не се появи цяла седмица. После още една. Даниел беше мрачен и затворен. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора.

– Мислиш ли, че прекалих? – попитах го една вечер.
– Не знам… Просто не искам да те губя, но и не мога да нараня майка си.

Започнах да се питам дали цената на личното ми пространство не е твърде висока. Чувствах се виновна и самотна. Веднъж дори хванах телефона да й звънна, но го оставих обратно на масата.

Една вечер чухме почукване на вратата. Беше тя – с червени очи и малка торбичка в ръка.

– Донесох ви малко сладко от смокини… – прошепна тя. – Извинявай, Ели. Не знаех, че ви преча толкова много.

Поканих я вътре. Седнахме тримата на масата. За първи път говорихме открито за границите си, за страховете си, за това какво значи да си семейство.

Не беше лесно. Имаше сълзи, имаше обвинения и признания. Но за първи път имах усещането, че сме истинско семейство – с всичките ни несъвършенства.

Днес леля Мария винаги се обажда преди да дойде. Понякога дори ми липсват онези внезапни посещения и миризмата на прясно изпечена баница в събота сутрин.

Питам се: струваше ли си всичко това? Или понякога трябва просто да приемем хората такива, каквито са? Какво бихте направили вие на мое място?