Когато любовта и границите се сблъскат: Историята на една майка

– Мамо, моля те, нека този път просто ни приемеш всички – гласът на Ева трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага с Арина, която стискаше плюшеното си мече, а зад тях – Петър, мълчалив и стиснал устни.

В този момент сърцето ми се разкъса. Обичам дъщеря си повече от всичко. За Арина бих дала живота си. Но Петър… Петър беше като сянка в дома ни – студен, отчужден, винаги с някаква забележка, винаги с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка и ненужна в собствения си дом.

– Ева, знаеш какво мисля – прошепнах, опитвайки се да не се разплача. – Ти и Арина сте винаги добре дошли тук. Но за Петър… не мога повече. Не мога да живея в страх и напрежение. Не искам Арина да расте в такава атмосфера.

Ева се отпусна на стола в коридора, а Арина се сгуши до нея. Петър стоеше прав, с ръце в джобовете.

– Значи това е? – каза той тихо. – Или всички, или никой?

– Не е така! – извика Ева. – Мамо, моля те! Петър ще се промени, обещавам ти! Просто имаме нужда от време… от спокойствие…

Погледнах я и видях колко е уморена. Виждах синините под очите ѝ, забелязвах как ръцете ѝ леко треперят. Знаех, че нещата между тях не вървят. Чувах ги как се карат по телефона, усещах напрежението дори през стените. Но не можех повече да търпя как Петър вика по мен за всяко дребно нещо – че съм сложила солта на грешното място, че телевизорът е прекалено силен, че Арина е разглезена, защото ѝ позволявам да стои до късно.

Преди година ги приех всички. Мислех си: „Това е семейството ми, ще се справим.“ Но след няколко месеца домът ми стана бойно поле. Петър започна да ми говори с пренебрежение, да командва какво да готвя, кога да чистя. Веднъж дори ми каза: „Ти си виновна, че Ева е такава!“ Тогава не издържах и го помолих да напусне за няколко дни. Ева остана с мен, но после пак се върна при него.

Сега отново стоя пред същия избор. Ако приема Петър, ще изгубя себе си. Ако не го приема – може би ще изгубя дъщеря си и внучката си.

– Мамо… – Ева ме гледаше отчаяно. – Не мога повече. Той няма работа вече трети месец. Пари нямаме. Наемът ни изтича след седмица. Ако не ни приемеш… не знам какво ще правим.

Погалих Арина по косата. Тя ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:

– Бабо, ще останем ли при теб?

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Ще направя всичко за теб, слънчице – казах ѝ тихо.

Петър изведнъж избухна:

– Виждаш ли? Винаги е било така! Ти винаги избираш тях пред мен! Никога не си ме приемала!

– Петре, опитах се – отвърнах му спокойно. – Но не мога повече да живея в страх в собствения си дом.

Ева скочи от стола:

– Стига! Не мога повече! Мамо, ако трябва… ще остана само с Арина при теб. Но не ме карай да избирам между теб и него!

В този момент осъзнах колко жестоко е това решение за една майка. Да поставиш граница там, където любовта ти казва да приемеш всичко. Да кажеш „не“ на собственото си дете заради друг човек, който разрушава мира в дома ти.

Вечерта седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – Ева като малка на морето във Варна, първият рожден ден на Арина, семейната ни Коледа преди две години. Всичко изглеждаше толкова просто тогава.

Телефонът звънна. Беше сестра ми Мария:

– Какво ще правиш? – попита тя тихо.

– Не знам – признах си. – Чувствам се като лоша майка. Но ако пак приема Петър… ще изгубя себе си.

– Понякога трябва да поставим граници дори пред най-близките си хора – каза Мария. – Иначе ще потънем всички заедно.

На следващия ден Ева дойде сама с Арина.

– Решихме… Петър ще остане при един приятел засега – каза тя тихо. – Аз и Арина ще сме при теб. Но моля те… не го изключвай напълно от живота ни.

Прегърнах я силно.

– Никога няма да ви изоставя – прошепнах.

Сега домът ми е по-тих, но болката остава. Знам, че направих правилното за себе си и за внучката ми. Но всяка вечер се питам: Дали можех да направя повече? Дали съм лоша майка, ако защитавам себе си? Какво бихте направили вие на мое място?