Дъщеря ми ме обвинява, че не я подкрепям финансово – наистина ли съм лоша майка?

– Мамо, ти никога не си ми помагала така, както свекърва ми! – гласът на Мария трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи и гняв. Стои срещу мен в малката кухня на панелката в Люлин, а аз стискам чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупя.

Винаги съм мечтала да имам дете. Дълги години лекарите ми казваха, че няма да стане. Когато Мария се появи в живота ми, бях на 45. Всички ме гледаха странно – „Как ще се справиш сама?“, „Няма ли да ти е трудно?“. Но аз вярвах, че любовта ми ще ѝ стигне. Работех като учителка по литература, а после като библиотекарка. Никога не сме били богати, но винаги съм се старала да има всичко нужно – книги, топла супа, чисти дрехи.

Сега съм на 67 и пенсията ми е 540 лева. Понякога не стига дори за лекарствата ми. Мария е омъжена от три години за Петър – момче от добро семейство, с родители, които имат бизнес с хранителни стоки. Те ѝ подариха кола за рождения ден. Помогнаха им с първата вноска за апартамента. А аз? Аз мога да ѝ дам само буркан лютеница и домашен компот.

– Мамо, разбереш ли колко е унизително да искам пари от свекърите си за всичко? А ти… ти дори не питаш дали имаме нужда от нещо! – Мария избухва в плач.

– Мария, ако можех… – думите заседнаха в гърлото ми. – Ако можех, щях да ти дам всичко! Но нямам…

– Не ти вярвам! Просто не искаш! – отвръща тя и тръшва вратата.

Оставам сама в тишината. Чувствам се като провал. Винаги съм вярвала, че любовта е по-важна от парите. Но сега се чудя – дали съм сгрешила? Дали трябваше да работя повече, да спестявам повече, да бъда по-амбициозна? Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и си спомням как Мария беше малка – как я водех в парка, как ѝ четях приказки, как шиех кукли от стари парцали. Тогава тя се смееше и ме прегръщаше силно.

На следващия ден я виждам пред блока. Стои до колата си и говори по телефона. Изглежда уморена и ядосана.

– Мария! – подвиквам плахо.

Тя ме поглежда студено.

– Какво има?

– Исках само да ти дам това… – подавам ѝ торбичка с домашни сладки.

– Не ми трябват сладки! Трябват ми пари! – казва тя и хвърля торбичката на земята.

Сърцето ми се къса. Събирам сладките от асфалта с треперещи ръце. Съседката леля Гинка минава покрай мен и ме поглежда със съчувствие.

– Не се тревожи, Цветанке – казва тя тихо. – Младите не знаят какво е лишение.

Но аз знам. Знам какво е да броиш стотинките за хляб. Знам какво е да се отказваш от нови обувки, за да има детето ти учебници. Знам какво е да си самотна майка в свят, който те гледа с подозрение.

Вечерта Мария ми пише съобщение: „Извинявай за днес. Просто ми е тежко.“

Отговарям: „Обичам те. Ако имаш нужда от мен – винаги съм тук.“

Дните минават. Виждам я все по-рядко. Понякога Петър ми носи буркан мед или кутия кафе „Нова Бразилия“ – знак на благодарност или може би съжаление? Не знам.

Една неделя Мария идва сама. Сяда на дивана и мълчи дълго.

– Мамо… Извинявай… Просто… Понякога се чувствам толкова безпомощна… Петър работи по цял ден, аз съм с детето… Свекърите помагат с пари, но… Ти си ми майка… Искам да усещам, че си до мен…

Прегръщам я силно.

– Винаги ще съм до теб, Мария. Може би не с пари, но с любов и грижа…

Тя плаче на рамото ми като малко дете.

В този момент разбирам – може би не съм най-богатата майка, но съм дала всичко от себе си. Дали това е достатъчно? Или в днешно време любовта вече не струва нищо без пари?

Кажете ми – наистина ли съм лоша майка, защото не мога да купя щастие за дъщеря си?