Зад затворените врати: Когато майка ти открадне наследството ти

– Не може да бъде! – изкрещях, докато държах в ръцете си пожълтелия нотариален акт. Сълзите пареха очите ми, а гневът се надигаше като буря в гърдите ми. Бях сам в хола на апартамента ни в Пловдив, където само преди месец погребахме баща ми. Майка ми, Мария, седеше на дивана с кръстосани ръце и студен поглед.

– Димитре, не си дете вече. Има неща, които не разбираш – каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да млъкна като малък.

– Какво не разбирам? Че си прехвърлила всичко на свое име зад гърба ми? Че си скрила завещанието? – гласът ми трепереше от обида и разочарование.

Тя не отговори веднага. Само въздъхна тежко и погледна през прозореца към сивото небе. В този момент осъзнах, че между нас вече има пропаст, която не знам дали някога ще мога да прескоча.

Върнах се назад във времето – към детството си в малкия ни апартамент в Кючук Париж. Баща ми, Георги, беше строител – честен човек, който работеше до късно и винаги казваше: „Димитре, най-важното е да имаш семейство и чест.“ Майка ми беше учителка по български език – строга, но справедлива. Или поне така си мислех.

След смъртта на татко всичко се промени. Първо започнаха да идват писма от банката – за кредити, за просрочени плащания. После разбрах, че апартаментът е заложен. Отидох при нотариуса с надеждата да намеря завещанието на баща ми. Вместо това открих, че всичко вече е прехвърлено на майка ми още преди година.

– Защо го направи? – попитах я една вечер, когато се прибрах късно от работа.

– Ти не знаеш какво е да останеш сама с всичко на главата си! – избухна тя. – Баща ти беше добър човек, но не остави нищо сигурно след себе си. Аз трябваше да мисля за бъдещето!

– А моето бъдеще? – прошепнах. – Аз не съм ли част от това семейство?

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна. Но болката в мен беше по-силна от съжалението към нея.

Сестра ми Ива живееше в София и рядко се прибираше. Когато ѝ разказах какво се случва, тя само въздъхна:

– Митко, остави я. Тя е майка ни. Пари ще изкараш пак.

– Не става дума за пари! Става дума за доверие! – почти изкрещях по телефона.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелите ми усещаха промяната. Единствено Петър, най-добрият ми приятел от детинство, настояваше да излизаме:

– Не можеш да живееш с тази омраза, Митак. Ще те изяде отвътре.

– Как да простя? Как? – питах го отчаяно.

Майка ми започна да продава вещи от апартамента – стария часовник на дядо ми, сервиза от сватбата им… Всичко изчезваше малко по малко. Веднъж я хванах да рови в чекмеджето с писма на баща ми.

– Какво търсиш? – попитах я подозрително.

– Спомени… – прошепна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

Тогава за първи път се замислих дали не съм твърде жесток към нея. Но после си спомних как ме гледаше онази вечер – без капка вина или обяснение.

С времето отношенията ни станаха студени като зимните утрини в Пловдив. Говорехме си само за най-необходимото – сметки, храна, здраве. Всяка вечер се прибирах с усещането, че домът ми вече не е мой.

Една вечер чух майка ми да говори по телефона:

– Не знам колко още ще издържа… Митко ме мрази… Всичко го правя за него…

Сърцето ми се сви. Наистина ли го правеше за мен? Или просто страхът я беше накарал да мисли само за себе си?

Минаха месеци. Един ден получих писмо от адвокат – покана за среща относно наследството на баща ми. Отидох с треперещи ръце и сърце, което биеше лудо. Там ме чакаше майка ми – изглеждаше по-стара и уморена от всякога.

– Димитре… – започна тя тихо. – Искам да ти кажа истината. Баща ти имаше дългове, които аз изплатих с парите от апартамента. Не остана нищо за теб или за мен. Прехвърлих всичко на мое име само за да мога да уредя нещата и да не останем на улицата.

Погледнах я дълго. В очите ѝ видях болка и вина. Но вече не можех да ѝ вярвам напълно.

Излязох навън и вдишах студения въздух на мартенския Пловдив. Животът ми вече никога нямаше да бъде същият.

Сега стоя тук и се чудя: Може ли някога едно семейство да се излекува от такова предателство? Или белезите остават завинаги?