Моля съседа за помощ за мама и брат ми – не можете да си представите какво се случи!

– Мамо, пак ли ще ходиш пеша до аптеката? – гласът ми трепереше, докато гледах как майка ми навлича старото си палто. Навън беше февруари, студът пронизваше до кости, а брат ми – малкият Ивайло – лежеше с висока температура и гърчеше ръце в безпомощност. Колата ни отново беше развалена. Този път окончателно.

– Няма как, Зори. Трябва да взема лекарствата. – Майка ми се опита да се усмихне, но очите ѝ бяха пълни със страх и умора.

Стоях на прага, стиснала юмруци. Вече нямах сили да гледам как тя се разкъсва между работа, грижите за Ивайло и безкрайните ни финансови проблеми. Баща ни ни напусна преди години – не издържа на тежестта на болестта на брат ми. Останахме тримата – майка ми, Ивайло и аз – в малката ни къща в края на селото.

– Ще помоля някой съсед за помощ – казах тихо, макар че думите ми пареха в гърлото. Гордостта ми винаги беше по-голяма от възможностите ни.

– Не искам да притесняваш хората, Зори… – прошепна майка ми.

– Не мога повече така! – избухнах. – Не можем да се справяме сами! Виждаш ли се? Виждаш ли Ивайло?

Тя ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам виновна, че изобщо говоря за помощ. Но този път не можех да отстъпя.

Излязох навън. Снегът скърцаше под ботушите ми. Къщата на господин Георгиев беше най-голямата в селото – нова ограда, лъскава кола отпред, камери по ъглите. Всички говореха за него – че бил надменен, че не поглеждал бедните си съседи. Но нямах избор.

Звъннах на звънеца с треперещи ръце. Вратата се отвори почти веднага.

– Здравейте, госпожице Зорница – каза той с неочаквано мек глас. Беше висок, с побеляла коса и строги очи.

– Извинете… – започнах, но гласът ми секна. – Моля ви… Брат ми е зле, майка ми трябва да иде до аптеката… Колата ни се развали…

Господин Георгиев ме изгледа дълго. Очаквах да ме отпрати или да ми каже, че не може.

– Влез вътре – каза тихо. – Ще я закарам аз.

Стоях като вцепенена в коридора му. Миришеше на чисто и топло. На масата имаше снимки на неговото семейство – жена му починала преди години, децата му живеят в София.

– Защо никога не сте идвали при мен досега? – попита той, докато обличаше палтото си.

– Не знам… Мислехме, че… – Не можех да кажа „че сте надменен“.

Той се усмихна тъжно.

– Хората често си мислят разни неща за мен. Но всички имаме своите битки.

Майка ми беше изненадана, когато господин Георгиев спря пред къщата ни с колата си.

– Госпожо Мария, качвайте се! – извика той бодро.

Тя се смути, но аз я побутнах леко. След час се върнаха с лекарствата и топли закуски от града. Господин Георгиев настоя да влезе и да види Ивайло.

Седна до леглото му и започна да му разказва истории от младостта си – как бил болен като дете и майка му го носела на ръце до болницата в Пловдив. Ивайло го гледаше с широко отворени очи. За първи път от седмици го видях да се усмихва.

От този ден нататък господин Георгиев започна често да ни посещава. Носеше продукти, ремонтира оградата ни, дори намери майстор за колата. Селото започна да шушука: „Виж ти, старият Георгиев не бил толкова лош!“

Една вечер седяхме тримата край масата с чаша чай. Майка ми го попита:

– Защо правите всичко това за нас?

Той замълча дълго.

– Когато жена ми беше болна, никой не ни помогна. Обещах си, че ако някога мога да помогна на някого в нужда, ще го направя без да чакам благодарност.

Майка ми заплака тихо. Аз също не можех да сдържа сълзите си.

С времето между нас и господин Георгиев се изгради истинско приятелство. Той стана част от семейството ни. Помогна на Ивайло да получи специализирана рехабилитация в града; дори организира дарителска кампания сред свои познати.

Но не всичко беше розово. Някои съседи започнаха да завиждат и да разпространяват слухове: „Зорница сигурно ще се омъжва за стария Георгиев заради парите!“ Майка ми страдаше от тези приказки, а аз се чувствах унижена и ядосана.

Една вечер избухнах:

– Защо хората са толкова злобни? Защо не могат просто да се радват за нас?

Майка ми ме прегърна:

– Хората говорят, защото не знаят какво е истинска болка и самота.

Господин Георгиев само поклати глава:

– Не обръщайте внимание на хорските приказки. Важното е какво има тук – посочи сърцето си.

Днес Ивайло е по-добре. Майка ми има повече сили, а аз вече не се страхувам да моля за помощ или да я давам на други. Научих най-важния урок: понякога спасението идва оттам, откъдето най-малко очакваш.

Понякога нощем си мисля: ако не бях преглътнала гордостта си онази вечер, дали щяхме още да сме сами? Колко ли хора около нас страдат мълчаливо само защото ги е срам да поискат помощ?