Между две стени: Историята на една българска баба, която не може да види внука си

– Мамо, моля те, тръгни си преди Костадин да се върне. Не искам пак да има скандал. – Гласът на дъщеря ми Елица трепери, а очите ѝ са пълни с умора и вина.

Стоя на прага на малкия им апартамент в Люлин, с торба домашни курабийки в ръка. Вътре, зад затворената врата на детската стая, чувам смеха на малкия ми внук – Алекс. Сърцето ми се свива. Още не съм го прегърнала днес.

– Ели, само за пет минути… – прошепвам отчаяно. – Нека го видя, нека му дам курабийките.

Тя поклаща глава и избягва погледа ми. – Не мога, мамо. Костадин каза… Знаеш какво каза.

Знам. Вече година и половина живея с този страх – страхът от зет ми, който не ме иска в живота на сина си. Не съм му сторила нищо лошо, но той ме гледа като враг. Казва, че се меся прекалено много, че развалям дисциплината на Алекс, че го глезя. А аз просто искам да бъда баба.

Връщам се в панелката си на другия край на София с празни ръце и още по-празно сърце. Вечерта седя сама пред телевизора, но не гледам нищо. Мисля за Алекс – как расте без мен, как може би ще ме забрави. Понякога се улавям, че говоря сама: „Може би Костадин е прав? Може би наистина съм прекалено настойчива?“ Но после си спомням как майка ми беше до мен във всичко – и в радостите, и в трудностите. Защо аз не мога да бъда такава баба?

На следващата сутрин телефонът звъни. Елица.

– Мамо, Алекс е болен. Температурата му не спада. Костадин е на работа… Можеш ли да дойдеш?

Сърцето ми подскача от радост и тревога едновременно. Хващам първия автобус и летя към тях. Алекс лежи бледен и отпаднал, а Елица е разплакана.

– Благодаря ти, мамо – прошепва тя и ме прегръща силно.

Седя до леглото на Алекс цял ден. Разказвам му приказки, готвя му чай от липа, галя го по косата. За миг се чувствам истинска баба.

Вечерта Костадин се прибира по-рано от обикновено. Вратата се хлопва силно.

– Какво правиш тук? – гласът му е студен като зимен вятър.

– Алекс беше болен… Елица ме повика – опитвам се да обясня тихо.

– Не искам да те виждам тук! Колко пъти трябва да ти кажа? – очите му хвърлят мълнии.

Елица стои между нас, безсилна да каже каквото и да е. Алекс се разплаква от стаята си.

– Костадине! – прошепва тя умолително. – Моля те…

– Не! Или тя си тръгва, или аз!

Тръгвам си със свито сърце и сълзи в очите. На спирката се разплаквам като дете. Защо животът е толкова жесток? Защо трябва да избирам между достойнството си и любовта към внука?

Дните минават бавно. Елица ми звъни тайно понякога, праща ми снимки на Алекс по Вайбър. Но не е същото. На Великден оставям козунак пред вратата им и си тръгвам преди да ме видят.

Една вечер получавам съобщение: „Мамо, Алекс пита защо не идваш вече.“

Сълзите ми капят по телефона. Как да обясня на едно дете защо баба му не може да го види? Как да обясня на себе си?

Мисля за всички български майки и баби като мен – колко от нас са изолирани от семействата си заради чужди страхове или гордост? Колко деца растат без топлината на бабината прегръдка?

Понякога се питам: „Дали някога ще мога отново да бъда част от живота на Алекс? Или ще остана само с празните снимки и спомените за един изгубен свят?“

Кажете ми, има ли надежда за нас – бабите, които обичаме твърде много? Какво бихте направили в моята ситуация?