Изгоних сина и снаха си от дома: Лоша майка ли съм, или най-после им дадох шанс да пораснат?

– Мамо, пак ли ще започваш? – гласът на Димитър трепереше от раздразнение, докато хвърляше раницата си на дивана. Беше почти полунощ, а аз отново стоях будна, чакайки го да се прибере. Мария, снаха ми, се промъкна след него с наведена глава, избягвайки погледа ми.

– Не мога повече така! – извиках аз, гласът ми се пречупи. – Това не е хотел! Три години вече слушам едни и същи обещания – „само докато си стъпим на краката“, „само докато си намерим работа“, „само докато съберем за наем“… А аз? Аз кога ще си почина?

Димитър ме изгледа с онзи поглед, който помня още от детството му – смесица от вина и гняв. – Мамо, ти не разбираш… В днешно време не е лесно. Заплатите са ниски, наемите – високи. Не е като едно време.

– Не е като едно време? – повторих аз горчиво. – Аз на твоята възраст вече имах дете и собствен дом! С баща ти сами се оправяхме, никой не ни е помагал.

Мария тихо подсмърча. – Госпожо Иванова, ние… ние наистина се стараем. Но все нещо не се получава. Работя на две места, Димитър ходи по интервюта…

– Ама все сте тук! Все аз ви пера, все аз ви готвя! – прекъснах я. Сълзите ми вече се стичаха по бузите. – Чувствам се като прислужница в собствения си дом!

Тишината натежа между нас. Чувах само тиктакането на стенния часовник и далечния лай на кучетата отвън. Спомних си първите дни, когато ги приех у дома – как им приготвях любимата мусака на Димитър, как Мария ми помагаше в кухнята и ми разказваше за мечтите си да стане учителка. Тогава вярвах, че ще е временно. Че ще си помогнем взаимно.

Но с времето всичко се промени. Малките жестове изчезнаха. Остана само умората – от безкрайните сметки, от претъпканата кухня, от чуждите обувки в коридора. И най-вече – от усещането, че съм невидима в собствения си дом.

– Мамо… – Димитър пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми. – Не искаме да ти тежим. Просто… просто ни трябва още малко време.

– Времето ви изтече – прошепнах аз. – Утре сутринта искам да сте си събрали нещата. Искам ключовете.

Мария избухна в плач. Димитър стисна устни и ме изгледа така, сякаш съм го предала. Но не отстъпих. За първи път от години почувствах, че имам право да защитя себе си.

На следващата сутрин апартаментът беше необичайно тих. Влязох в стаята им – леглото беше оправено, дрехите прибрани. На масата ме чакаше бележка: „Мамо, съжаляваме. Обичаме те. Ще се оправим.“

Седнах на кухненския стол и дълго гледах през прозореца към сивия блок отсреща. Спомних си първите години с Димитър – как го учех да кара колело в парка „Заимов“, как му превързвах коленете след падане, как го изпратих на първия учебен ден с букет гладиоли в ръка.

Винаги съм искала най-доброто за него. Може би затова го държах толкова дълго под крилото си. Но кога помощта се превръща в пречка? Кога любовта задушава?

Съседката ми леля Пенка ме срещна на стълбите същия ден.
– Ей, Иванке, какво стана? Видях ги с куфарите…
– Изгоних ги – признах тихо.
Тя поклати глава.
– Тежко е, ама понякога трябва. И моят Петър така го изгоних навремето… Сега има две деца и къща в Банкя.

Вечерта телефонът звънна. Беше Димитър.
– Мамо… добре сме. Намерихме стая под наем в „Люлин“. Ще се оправим.
Гласът му звучеше по-зряло от всякога.
– Обичам те, мамо.
– И аз те обичам, сине – прошепнах през сълзи.

Сега апартаментът е тих. Понякога ми липсват шумът и хаосът им, дори разхвърляните им обувки в коридора. Но за първи път от години усещам покой… и надежда.

Провалих ли се като майка? Или най-после направих това, което трябваше? Кажете ми вие – кога помощта става пречка? Кога любовта трябва да пусне децата да летят сами?