Пет години по-късно: Дългът, който раздели семейството ми

— Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме, Иване! — изкрещях, докато държах в ръцете си пожълтелия лист с подписаната от свекърите ми разписка. Вече пета година този лист беше като трън в сърцето ми. Беше късна вечер, децата спяха, а в хола ни се носеше тежка тишина, прекъсвана само от моето треперещо дишане.

Иван седеше срещу мен, с ръце в джобовете на анцуга си, и гледаше в пода. — Емилия, те са ни родители. Какво ще стане, ако не върнат парите? Не са вече млади, а и знаеш какво преживяха с онзи пожар в хижата.

— Знам! — прекъснах го. — Но това бяха нашите спестявания! Пари от майчинството ми! Тогава се отказах от нова пералня, за да им помогнем. А сега ти просто искаш да забравим всичко?

В главата ми се завъртяха спомените от онзи ден. Беше студен февруари, когато свекърва ми Мария дойде с червените си очи и разтреперани ръце. — Еми, Иванчо, само вие можете да ни помогнете. Хижата ни е всичко, а застраховката няма да покрие ремонта. Ще ви върнем парите до края на годината, обещавам!

Тогава не се поколебахме. Иван настояваше: „Това са нашите родители, Еми.“ Аз се съгласих, защото вярвах в семейството. Но годините минаваха, а парите така и не се върнаха.

Първите месеци след заема бяха изпълнени с надежда. Свекърът ми Петър често ни звънеше: „Спокойно, деца, ще ви върнем всичко.“ После обаче започнаха да избягват темата. На семейните събирания Мария сменяше темата щом заговорех за парите. Петър се оправдаваше с пенсията и здравето си.

— Мамо, тате, как върви ремонта? — питах аз веднъж на Великден.
— Ох, Емилия, не ни е лесно — въздъхна Мария. — Но ще се оправим някак.

Виждах как Иван се свиваше всеки път щом споменех дълга. Започнах да се чувствам виновна, че настоявам. А после дойде пандемията и всичко стана още по-трудно.

Децата растяха, нуждите ни също. Пералнята най-накрая се счупи. Купихме нова на изплащане. Започнах да броя стотинките за храна и дрехи. Иван работеше извънредно, а аз се върнах на работа по-рано от планираното.

Веднъж дори се скарахме пред децата:
— Мамо, защо тате е тъжен? — попита малкият Даниел.
— Защото понякога възрастните имат трудности — отвърнах аз и преглътнах сълзите си.

Пет години по-късно Иван дойде при мен с предложение:
— Емилия, хайде да простим дълга на нашите. Не виждаш ли колко са остарели? Не искам да ги тормозим повече.

Погледнах го невярващо:
— А нас кой ще ни прости? Кой ще върне нашите лишения? Защо винаги трябва ние да сме тези, които прощават?

Той замълча дълго. После каза тихо:
— Може би така ще намерим мир в семейството.

В този момент почувствах как между нас зейва пропаст. Не ставаше вече само за парите — ставаше за доверието между нас двамата. За това кой е на моя страна. За границите между помощ и саможертва.

Започнах да се питам: ако простя този дълг, няма ли утре пак да поискат нещо? Ако не простя — няма ли Иван да ме намрази? Къде е границата между обичта към родителите и отговорността към собственото семейство?

Седяхме мълчаливо цяла нощ. Чувах само тиктакането на часовника и собственото си сърце.

На следващия ден Мария ми звънна:
— Емилия, знам, че ти е тежко. Но ние наистина не можем да ви върнем парите. Ако можехме… — гласът ѝ трепереше.
— Знам — казах тихо. — Но понякога не става дума само за парите.

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Иван ме прегърна:
— Прости ми, че те поставих в тази ситуация.

Сега стоя пред вас и се чудя: Кое е по-важно — мирът в семейството или справедливостта? Трябва ли винаги да прощаваме на близките си, дори когато това ни коства толкова много?

Какво бихте направили вие на мое място?