Последният звънец на госпожа Димитрова: Разказ за една разбита учителска душа
– Госпожо Димитрова, защо не си стоите вкъщи и не гледате сапунки? – гласът на Петър от последния чин проряза тишината като нож. Смехът на класа се разнесе като вълна, а аз се опитах да не покажа колко ме боли. Пръстите ми трепереха върху дневника, докато се опитвах да запазя достойнство. Вече трийсет и пет години преподавам литература в това училище, но никога не съм се чувствала толкова безсилна.
В този момент си спомних първия си учебен ден – как с трепет влязох в същата тази стая, с надежда да вдъхновя младите умове. Сега обаче срещу мен стояха лица, които не виждаха в мен човек, а просто „стара вещ“, както ме наричаха зад гърба ми. „Стара вещ“ – думите им ехтяха в главата ми, докато се опитвах да продължа урока за Вазов.
– Госпожо, защо ни занимавате с тия стари книги? Кой го интересува? – намеси се и Даниела, а останалите започнаха да снимат с телефоните си. Видях как някой качва клипа във Viber групата на класа. Сърцето ми се сви. Не беше първият път, но този път беше по-жестоко.
Вечерта у дома мълчах дълго пред телевизора. Синът ми Георги, който живее с мен след развода си, ме погледна загрижено:
– Мамо, пак ли те тормозят? Защо не се пенсионираш вече? Не си длъжна да търпиш това.
– А какво ще правя без училището? – прошепнах. – Това е целият ми живот.
– Живот ли? Те те съсипват! – гласът му беше остър, но в него имаше болка.
Легнах си рано, но сънят не идваше. В главата ми се въртяха думите на децата и на Георги. Спомних си как преди години учениците ми носеха цветя и ме гледаха с уважение. Сега бях просто пречка за тяхната скука.
На следващия ден директорката ме извика в кабинета си.
– Мария, получих сигнал от родители. Казват, че не можеш да се справиш с класа. Имаме нужда от по-млади учители, които разбират децата днес…
Погледнах я в очите и видях само умора и безразличие. Не беше на моя страна.
– Значи това е… – прошепнах. – След всичко, което съм дала…
– Времената се променят – отвърна тя сухо.
Излязох от кабинета й със свити рамене. В коридора срещнах колежката си Иванка.
– Мария, недей да се предаваш! – хвана ме за ръката тя. – Знам какво ти е… И аз го усещам понякога. Но ако си тръгнеш, кой ще остане?
– Не знам… Може би вече няма място за нас тук.
Последният ми час беше като кошмар. Учениците шумяха, подиграваха се открито. Накрая не издържах:
– Знаете ли какво? Може би сте прави. Аз съм просто една стара глупачка! – гласът ми се пречупи.
Излязох от стаята със сълзи в очите. В коридора чух смях и видях как някой качва клипа във Facebook. Светът ми се срина.
Вкъщи Георги ме прегърна силно.
– Мамо, стига! Остави ги! Ти си дала достатъчно!
Погледнах го през сълзи:
– А ако никой вече не цени това, което сме дали? Какво остава за нас?
На следващия ден подадох молбата си за пенсиониране. Никой не ме спря. Никой не попита защо.
Сега седя до прозореца и гледам как есенните листа падат в двора. Чувствам се празна и ненужна. Понякога някой бивш ученик ми пише в Messenger: „Госпожо Димитрова, благодаря Ви!“ Но болката от последните дни не изчезва.
Питам се: Кога загубихме уважението към хората, които ни учат? И има ли още място за старите учители в днешното българско училище?