Помолих свекърва си да гледа децата, но отговорът ѝ разби сърцето ми

– Мамо, моля те, само този път! – гласът ми трепереше, докато държах телефона с две ръце, сякаш така можех да задържа и надеждата си. Беше петък вечер, а в понеделник трябваше да започна новата си работа. Мъжът ми, Петър, щеше да е в командировка в Пловдив. Нямах друг избор – трябваше да помоля свекърва ми, Мария, да гледа децата за два дни.

– Не мога, Цвети – отговори тя сухо. – Имам планове с приятелките си. Ще ходим на СПА в Хисаря. Не мога да ги отменя заради теб.

В този момент сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Децата – Ива и Мартин – стояха до мен и слушаха с надежда. Очите им се напълниха със сълзи, когато разбраха, че баба няма да дойде. Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха.

– Мамо, баба не ни ли обича? – прошепна Ива.

– Обича ви, мило – излъгах. – Просто е заета.

Истината беше, че Мария никога не ме е харесвала. Още от първия ден усещах хладината ѝ. Когато се оженихме с Петър, тя ми каза: „Надявам се да не си мислиш, че ще ти е лесно с нашето семейство.“ Тогава се засмях нервно, но думите ѝ останаха като сянка между нас.

Сега тази сянка ме задушаваше. Не можех да спя цяла нощ. В главата ми се въртяха мисли: „Може би съм прекалено взискателна? Може би очаквам твърде много?“ Но после си спомних всички онези моменти, когато аз съм тичала при нея – когато беше болна, когато имаше нужда от помощ в градината или когато просто ѝ беше скучно и искаше компания. Винаги съм била там.

На сутринта Петър ме намери в кухнята с чаша студено кафе и подпухнали очи.

– Какво става? – попита той сънено.

– Майка ти няма да гледа децата. Отива на СПА.

Петър въздъхна тежко.

– Знаеш я… Тя винаги е била такава. Не можем да разчитаме на нея.

– А на кого тогава? – избухнах аз. – На кого мога да разчитам? Нямам майка, баща ми е болен… Ти заминаваш! Какво да правя?

Петър замълча. Погледна ме с онзи поглед, който казваше „съжалявам“, но и „не знам как да помогна“.

Децата седяха мълчаливо на масата. Мартин рисуваше нещо, а Ива гледаше през прозореца. В този момент осъзнах колко сами сме всъщност. Семейството на Петър беше голямо – брат му живееше в Германия, сестра му беше заета със собствените си деца. Моята майка почина преди три години, а баща ми едва се движеше.

Опитах се да намеря решение – звънях на съседката леля Галя, но тя имаше внучка на гости; питах приятелката си Деси, но тя работеше на две места. Всяка врата беше затворена.

В неделя вечерта седнах до децата и им казах истината:

– Ще трябва да останете сами за няколко часа сутринта, докато дойде леля Деси след работа.

Ива ме прегърна силно.

– Не се притеснявай, мамо. Ще пазя Мартин.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Дете трябваше да пази дете, защото възрастните ги бяха изоставили.

В понеделник тръгнах към новата работа със свито сърце. През целия ден мислех само за тях – дали са добре, дали не плачат… Когато се прибрах вечерта и ги видях здрави и усмихнати, се разплаках от облекчение и вина едновременно.

На следващия ден Мария се обади:

– Как мина първият работен ден?

Гласът ѝ звучеше весело, сякаш нищо не се е случило.

– Добре – казах студено. – Децата бяха сами цяла сутрин.

Тя замълча за миг.

– Е, важното е, че всичко е наред. Аз също имах страхотен уикенд!

Затворих телефона с треперещи ръце. В този момент разбрах – не можеш да принудиш някого да бъде част от живота ти само защото носи титлата „баба“ или „свекърва“.

Вечерта седнах до Петър и му казах:

– Не искам повече да моля майка ти за помощ. Не искам децата ни да растат с усещането, че са нежелани.

Той кимна мълчаливо.

Оттогава започнахме да разчитаме само на себе си. Беше трудно – имаше дни, в които едва издържахме физически и психически. Но поне знаехме едно: децата ни ще растат с усещането за сигурност и любов у дома си, дори ако това означава по-малко почивки и повече умора за нас.

Понякога се чудя: Защо някои хора избират себе си пред семейството? И дали някога ще спре да ме боли това разочарование? Какво бихте направили вие на мое място?