Зетят ми е златен човек, но родителите му са кошмар – страх ме е за внуците си

– Не искам повече да ги виждам в къщата ми! – гласът ми трепереше от гняв, а сълзите вече пареха по бузите ми. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, докато дъщеря ми Мария се опитваше да ме успокои.

– Мамо, моля те, не започвай пак… – прошепна тя и погледна към вратата, зад която се чуваха гласовете на децата.

– Как да не започвам? – изсъсках. – След всичко, което направих за вас! Петнадесет години мих чинии и чистих хотели в Италия, за да имате дом. А сега… сега тези хора идват тук и развалят всичко!

Мария въздъхна. Знаех, че й е трудно. Зет ми, Ивайло, беше добър човек – работлив, честен, никога не повишаваше тон. Но родителите му… О, Господи! Майка му, леля Донка, беше като буря – нахлуваше без покана, раздаваше съвети, критикуваше всичко: „Това не е чисто!“, „Децата трябва да ядат повече месо!“, „Мария не гледа добре Ивайло!“ Баща му, бай Стефан, пък все мърмореше за пари и се оплакваше от живота. Понякога носеше ракия и започваше да разказва стари ловджийски истории пред внуците ми, като не пропускаше да изпсува или да се подиграе на някого от квартала.

– Мамо, те са част от семейството вече… – опита се Мария да ме убеди.

– Семейство? – повторих горчиво. – Семейство е това, което пази мира у дома. А те само разединяват!

В този момент влезе Ивайло. Беше уморен след работа, но винаги намираше сили да се усмихне на децата. Погледна ме внимателно:

– Госпожо Елена, пак ли се карате с мама?

– Не се карам – отвърнах сухо. – Просто искам спокойствие за Мария и децата.

Той седна до мен и сложи ръка на рамото ми:

– Знам, че ви е трудно. Но те са възрастни хора… Не могат да се променят.

– А децата? – попитах тихо. – Те ще станат като тях ли? Ще слушат псувни и ще гледат как възрастните се карат за глупости?

Ивайло замълча. В този миг осъзнах колко много го обичам като свой син. Но страхът ми беше по-силен от любовта. Бях виждала как лошият пример разваля децата. В Италия работех при семейство от Неапол – там децата им повтаряха всяка дума на родителите си. Не исках това за моите внуци.

Седнах вечерта сама на терасата. Гледах светлините на града и си спомнях първите години в чужбина. Как плаках всяка вечер от мъка по Мария. Как броях стотинките, за да й купя хубави обувки за бала. Как мечтаех един ден да се върна и всички да сме щастливи под един покрив.

Но сега покривът беше пълен с напрежение. Децата усещаха всичко – малкият Даниел беше станал нервен, а Виктория все по-често се затваряше в стаята си.

Една неделя Донка дойде пак без предупреждение. Влезе с торба яйца и започна да раздава заповеди:

– Марийче, дай една тава! Ще направя омлет на децата, че не знам какво ги храниш с тези италиански боклуци!

– Мамо… – опита се Ивайло да я спре.

– Не ме прекъсвай! – изсъска тя. – Тук аз знам кое е най-добре!

Не издържах:

– Донке, моля те, уважавай дома ни! Не можеш така да нахлуваш!

Тя ме изгледа презрително:

– Ти ли ще ме учиш какво е семейство? Ти, дето си оставила детето си сама толкова години?

Тези думи ме удариха като шамар. Излязох навън и плаках дълго. После Мария дойде при мен:

– Мамо… тя не го мисли така…

– Мисли го! – казах през сълзи. – И ти го мислиш понякога…

– Не! Аз знам защо замина тогава… Но сега… не знам какво да правя. Обичам Ивайло, но не мога повече така!

В този момент разбрах: семейството ни се разпадаше пред очите ми. Всички бяхме уморени от компромиси.

На следващия ден седнахме всички заедно на масата. Погледнах Донка право в очите:

– Искам само едно: уважение към дома ни и към децата! Ако не можете да го дадете, по-добре не идвайте повече!

Настъпи тишина. Бай Стефан смутено погледна към пода. Донка стана рязко:

– Добре! Щом така искате…

Оттогава идват по-рядко. Децата са по-спокойни. Но Мария често стои замислена до прозореца.

Понякога се чудя: направих ли правилното нещо? Или разбих още едно семейство в опита си да спася своето?

Кажете ми вие: има ли граница между търпението и самоуважението? Как бихте постъпили на мое място?