Изгубеният дом – Изповедта на една майка за предателството на сина ѝ

– Не може да бъде! – изкрещях, когато видях подписа на сина ми под онзи нотариален акт. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше така, сякаш всеки момент ще изскочи от гърдите ми. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин и гледах как всичко, което съм градяла цял живот, се разпада за секунди.

– Мамо, нека ти обясня… – започна Георги, но аз не го оставих.

– Какво има да ми обясняваш? Подписал си! Прехвърлил си апартамента на жена си и майка ѝ! А аз? Къде да отида аз?

Георги сведе глава. За първи път го виждах толкова безпомощен. Винаги беше моето момче – тих, добър, послушен. След като баща му почина от инфаркт преди десет години, останахме само двамата. Аз работех като санитарка в болницата, а той учеше и после започна работа като техник. Всичко правех за него – лишавах се, за да има той.

Когато се ожени за Мария, бях щастлива. Мислех си: „Ето, ще имам внуче, ще има семейство.“ Но Мария никога не ме прие истински. Винаги усещах хлад между нас. С времето Георги започна да се отдалечава. Все по-рядко се прибираше, а когато идваше, беше уморен и мълчалив.

В онази вечер, когато разбрах за прехвърлянето на апартамента, светът ми се срина. Бях подписала някакви документи преди месеци – Георги ми каза, че са за „преуреждане на собствеността“, за да е по-лесно ако нещо стане с мен. Доверих му се. Как иначе? Той е синът ми!

– Мамо, Мария настояваше… Тя искаше сигурност за детето… – опита се да обясни Георги.

– А аз? Аз не съм ли ти дете? Не съм ли ти дала всичко? – гласът ми беше пресипнал от болка.

Той не отговори. Само стоеше с наведена глава.

След онази вечер всичко се промени. Мария дойде и ми каза в очите:

– Госпожо Иванова, вече не е редно да живеете тук. Това е нашият дом.

Почувствах се като чужденка в собствения си живот. Събрах малкото си вещи в две чанти и излязох. Навън валеше дъжд. Вървях по мокрите улици на София и не знаех накъде да тръгна. Нямаше кой да ми помогне – сестра ми живее в Пловдив и едва свързва двата края.

Първите нощи спах при една колежка от болницата – леля Пенка. Тя ме прие без въпроси, само ме прегърна и каза:

– Знам какво е да те предаде собственото ти дете…

С времето намерих малка гарсониера под наем в „Надежда“. Беше студено и самотно. Вечерите прекарвах сама с чаша чай и снимката на Георги като малък. Питах се къде сбърках? Дали не го разглезих твърде много? Или просто любовта му към Мария беше по-силна от всичко?

Колежките в болницата шушукаха зад гърба ми:

– Горката Иванова! Синът ѝ я изгони…

Понякога срещах Георги по улиците. Той ме избягваше, а аз се преструвах, че не го виждам. Болеше ме повече от всичко друго – това мълчание между нас.

Една вечер получих обаждане от него.

– Мамо… Може ли да се видим?

Срещнахме се в парка до блока им. Беше пролет, дърветата цъфтяха, а аз усещах само студ.

– Прости ми… – каза той тихо.

– За какво? За това, че ме остави без дом или за това, че вече не съм ти майка?

Той плачеше. За първи път от години го видях да плаче като дете.

– Не знам какво да направя… Мария ме заплаши, че ще си тръгне с детето, ако не ѝ дам сигурност…

– А аз? Аз не съм ли ти сигурност? Не съм ли те държала за ръка, когато беше болен? Не съм ли работила нощни смени, за да имаш обувки?

Георги мълчеше.

Тръгнах си от срещата още по-объркана. От една страна го разбирах – младите семейства искат сигурност. От друга страна не можех да простя предателството.

Минаха месеци. Научих се да живея сама. Започнах да ходя на народни танци в читалището – там срещнах други жени със сходни съдби. Говорехме си за деца, за самота, за прошка.

Един ден получих писмо от Георги:

„Мамо, моля те, прости ми. Не знам как да поправя стореното. Мария настоява да не те виждаме повече, но аз не мога така… Обичам те.“

Сълзите ми капеха по хартията. Не знаех какво да му отговоря.

Сега седя сама в малката си стая и пиша тази история. Питам се: Кое е по-страшно – самотата или предателството? Може ли една майка някога напълно да прости на детето си?

А вие как бихте постъпили на мое място?