Среща със Сянката на Миналото: Лятна нощ в Хисаря

– Госпожо, ще танцувате ли? – гласът му беше топъл, но в него се усещаше някаква несигурност.

Вдигнах очи и замръзнах. През полумрака на залата, осветена от шарените светлини на дансинга, срещнах погледа на човек, когото не бях виждала повече от тридесет години. Беше той – Стефан. Първата ми любов. Момчето, което ме държеше за ръка в дъжда пред входа на гимназията в Пловдив, момчето, което ми написа първото любовно писмо. Мъжът, който изчезна от живота ми толкова внезапно, че дълго вярвах, че съм го измислила.

Сърцето ми заби лудо. Пръстите ми се вкопчиха в дръжката на чантата. Не бях дошла тук за романтика – просто исках да избягам от самотата и грижите за болната си майка, от вечните караници с дъщеря ми Яна, от празните вечери в панелката в Кючук Париж. Но съдбата явно имаше други планове.

– Стефане? – прошепнах невярващо.

Той се усмихна тъжно:
– Позна ме…

Хванах ръката му и се оставих да ме поведе към дансинга. Музиката беше стара – „Обичам те завинаги“ на Васил Найденов. Танцувахме мълчаливо, а аз усещах как миналото ме залива като топла вълна. Спомних си как се смеехме по улиците на Стария град, как мечтаехме да избягаме в София и да станем „големи хора“. После дойде онази есен, когато баща ми го изгони от вкъщи – „няма да се занимаваш с този безделник!“. След това Стефан замина за казармата и повече не се върна.

– Какво правиш тук? – попитах тихо.

– Майка ми е болна – също като твоята майка, предполагам. Животът ни върти в кръг, нали?

Засмях се през сълзи. Толкова години бях гневна на него. А сега стоеше пред мен – побелял, с бръчки около очите, но все още същият Стефан.

След танца седнахме на пейка пред санаториума. Въздухът ухаеше на липи и мокра трева.

– Прости ми – каза той изведнъж. – Тогава… не можех да се върна. Баща ти… а после баща ми почина…

– Знам – прекъснах го. – Аз също не бях готова да се боря. Може би така е трябвало да стане.

Замълчахме. В главата ми се въртяха образи: Яна, която ме обвинява, че не разбирам младите; майка ми, която всеки ден ме пита коя съм; самотните вечери с телевизора.

– Имаш ли семейство? – попитах.

– Разведох се преди пет години. Дъщеря ми живее в Германия. А ти?

– Вдовицата съм от десет години… Яна е всичко, което имам.

Погледнах го и усетих как старите чувства се раздвижват някъде дълбоко в мен. Но вече не бях онази наивна ученичка. Знаех какво значи болка, загуба, компромиси.

На следващия ден Стефан ме покани на разходка до минералните извори. Говорихме за всичко – за мечтите, които не сме сбъднали; за страховете; за самотата след петдесетте; за това как децата ни не искат да слушат нашите съвети.

– Понякога си мисля, че животът ни е една голяма шега – каза той. – Гониш нещо цял живот и когато го стигнеш… вече не ти трябва.

– Или просто си уморен да го искаш – отвърнах аз.

Вечерта Яна ми се обади по телефона:
– Мамо, пак ли си навън? Не мислиш ли, че трябва да си при баба?

– Яна, имам нужда и аз малко да поживея…

– Ти винаги мислиш само за себе си! – затвори ми телефона.

Сълзите напълниха очите ми. Винаги съм се опитвала да бъда добра майка, добра дъщеря… А кога ще бъда добра към себе си?

Последната вечер от престоя ни двамата със Стефан седяхме на пейката пред санаториума. Той хвана ръката ми:
– Може би съдбата ни е дала втори шанс…

Погледнах го дълго. В мен бушуваха страхове и надежди. Дали е възможно да започнеш отначало след толкова много пропуснати години? Дали мога да простя – на него, на себе си, на родителите си?

Сутринта тръгнах към Пловдив с влака. Стефан ми махаше от перона. В ръката си стисках малко писмо от него: „Ще те чакам догодина.“

Влакът потегли, а аз гледах през прозореца и си мислех: „Колко пъти в живота пропускаме щастието от страх или поради чужди очаквания? Дали ще имам смелост този път да избера себе си?“