Когато никой не дойде за мен: История между прошката и забравата

– Господин Георгиев, готови сте за изписване. Ще ви донеса документите след малко. – Гласът на сестра Мария прозвуча като ехо в празната стая. Седях на ръба на леглото, с ръце, които още трепереха от слабостта, и гледах през прозореца към сивото пловдивско небе. Беше вторник, 14:30 следобед. Вече трети час чаках някой да дойде за мен.

Телефонът ми лежеше до мен – нямаше нови съобщения. Синът ми, Петър, обеща да дойде. Жена ми, Елена, не беше сигурна дали ще успее – „Много работа имам, Мите, ще видим как ще се наредят нещата“, каза ми предната вечер. Дъщеря ми, Мария, не беше отговорила на обажданията ми от дни.

Вратата се отвори и сестра Мария влезе с папка в ръка.
– Всичко е наред, господин Георгиев. Подписахте ли документите? Кой ще ви вземе?
– Синът ми… трябваше да дойде – отвърнах тихо.
Тя ме погледна с онзи поглед, който съм виждал толкова пъти в очите на колеги – смесица от съжаление и безсилие.
– Ако искате, мога да извикам такси.

Поклатих глава. Не исках да си тръгна сам. Не и този път.

Преди шест месеца бях друг човек. Работех на същото място, където сега лежах като пациент. Помагах на хората да се изправят след инсулти, травми, катастрофи. Виждах болката им, но и надеждата в очите им, когато някой близък ги държеше за ръка. Винаги съм вярвал, че семейството е най-важното. Но сега, когато аз имах нужда от тях, те не бяха тук.

В главата ми се въртяха спомени – първият рожден ден на Петър, как го носех на раменете си по Главната; как Мария плака, когато счупи коляното си на пързалката и аз я носех до болницата; как Елена ме гледаше с онзи особен поглед на любов и благодарност, когато се прибирах късно след тежка смяна.

Кога се промени всичко? Кога станахме чужди?

Телефонът иззвъня. Петър.
– Тате… Извинявай, няма да мога да дойда. Шефът ме задържа извънредно. Ще ти поръчам такси, става ли?
– Добре, Петьо… – гласът ми прозвуча по-спокойно, отколкото се чувствах.
– Ще се видим довечера вкъщи!

Затворих. В този момент разбрах – няма да дойдат. Нито той, нито Елена, нито Мария.

Сестра Мария се върна:
– Какво решихте?
– Ще си тръгна сам – казах тихо.

Докато слизах по стълбите с куфара в ръка, усещах погледите на колегите си – някои от съжаление, други от неудобство. Никой не каза нищо. Навън валеше ситен дъжд. Таксито чакаше пред входа.

– Къде ще ви закарам? – попита шофьорът.
– В Кючук Париж, улица „Димитър Талев“ 17.

Пътувахме в мълчание. Гледах през прозореца познатите улици – детската градина, където водех децата; хлебарницата на леля Сийка; парка с люлките. Всичко изглеждаше същото, но аз бях друг.

Вкъщи беше тихо. Оставих куфара до вратата и седнах на дивана. Час по-късно Елена се прибра.
– Мите! Защо не каза, че ще се прибереш сам? – гласът ѝ беше раздразнен.
– Казах… Петър каза…
– Ами аз цял ден тичам между работа и магазина! Не можеш ли поне веднъж да помислиш за другите?

Погледнах я – уморена жена на 54 години, с торбички под очите и ръце, напукани от работа и грижи. Исках да ѝ кажа толкова много неща – че ми липсва близостта ни, че се чувствам самотен въпреки всичко; че ме боли повече от това, че никой не дойде за мен, отколкото от самия инсулт.

Но замълчах.

Вечерта Петър се прибра късно. Мария не дойде изобщо. Седяхме тримата на масата – аз, Елена и Петър. Ядохме в мълчание. Телевизорът бръмчеше на заден фон.

– Как си? – попита Петър след време.
– Добре съм – излъгах.
– Утре ще ти помогна с лекарствата.
– Благодаря ти.

Елена стана да измие чиниите. Петър се прибра в стаята си да работи на лаптопа. Аз останах сам в кухнята.

Взех телефона и написах съобщение на Мария: „Марче, тате е вкъщи. Липсваш ми.“ Не получих отговор.

Седмици минаха така – всеки затворен в своя свят. Опитвах се да говоря с Елена:
– Помниш ли как ходехме всяка неделя на разходка до Бунарджика?
– Сега нямам време за разходки, Мите! Трябва да се работи!

Опитвах се да говоря с Петър:
– Как върви работата?
– Добре е… Имам много задачи…

Опитвах се да говоря с Мария:
– Марче…
Тя само кимаше и бързаше да излезе.

Една вечер не издържах:
– Защо всички сме толкова далечни? Какво стана с нас?
Елена ме погледна:
– Животът стана…
Петър въздъхна:
– Всеки си има своите проблеми, тате…
Мария избухна:
– Ти винаги си бил повече в болницата отколкото у дома! Сега очакваш всички да сме тук за теб?

Замълчахме. В този момент разбрах – всеки носи своята болка и своето разочарование. Може би аз съм пропуснал моменти; може би те са пропуснали моите нужди сега.

С времето започнахме да говорим повече – бавно, трудно, с много сълзи и обвинения. Прошката не идва лесно. Но понякога трябва първо да простиш на себе си за пропуснатото време.

Сега седя на същата маса и пиша тази история. Защото знам – не съм единственият човек в България, който се е почувствал изоставен от най-близките си в труден момент. Но дали можем да намерим път обратно един към друг? Или сме обречени да живеем като непознати под един покрив?

Кажете ми – случвало ли ви се е да чакате някой да дойде за вас… и никой да не дойде? Какво бихте направили на мое място?