Пет години по-късно: Горчивият вкус на майчината любов

– Мамо, защо не ме обичаш като баба? – тихият глас на Лъчезар ме прониза като нож. Стоях в коридора на панелката в Люлин, с чантата в ръка, а сърцето ми се свиваше от вина. Пет години по-рано бях оставила сина си на родителите си, убедена, че така е най-добре – за него, за мен, за всички. Бях едва на двадесет и две, студентка по право в Софийския университет, а баща му – Калоян – изчезна още преди да разбере, че съм бременна.

Майка ми и баща ми приеха Лъчезар като свой син. Винаги казваха: „Ива, учи си, ние ще се оправим.“ И аз им повярвах. Вярвах, че ще имам време за всичко – за кариера, за любов, за майчинство. Но времето не чака никого.

Пет години по-късно се връщах в апартамента на родителите ми не като гост, а като майка, която иска да си върне детето. Но Лъчезар вече имаше друг свят – свят, в който аз бях само сянка.

– Мамо, пак ли ще си тръгнеш? – попита той с онзи поглед, който не можех да понеса.

– Не, Лъчо. Този път оставам. – Гласът ми трепереше.

Майка ми стоеше до прозореца и мълчеше. Знаех какво мисли: „Къде беше досега?“ Баща ми само въздъхна тежко и излезе на балкона да пуши.

Вечерта седнахме на масата. Беше тихо. Само тиктакането на часовника и шумът от телевизора в съседната стая нарушаваха тишината.

– Ива, мислиш ли, че можеш просто така да се върнеш? – прошепна майка ми. – Той вече не те познава.

– Знам… Но искам да опитам. Искам да бъда майка му.

– А къде беше, когато имаше температура и плачеше цяла нощ? Когато го заведохме на първия му ден в детската градина? Когато падна и си разби коляното?

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

– Мамо… Аз… Просто не можех… Бях сама… Страхувах се…

– Всички сме се страхували! Но не сме го изоставили!

Лъчезар гледаше ту мен, ту баба си. В очите му имаше объркване и болка.

– Мамо, ще останеш ли с мен тази вечер? – прошепна той.

– Да, Лъчо. Ще остана.

Тази нощ спах до него. Слушах дишането му и се молех да ми прости. На сутринта той се събуди и ме погледна с недоверие.

– Ще ме заведеш ли в парка?

– Разбира се!

В парка другите майки ме гледаха с любопитство. Знаех какво си мислят: „Това е онази Ива, дето остави детето си на баба и дядо.“

Лъчезар тичаше след гълъбите и от време на време се обръщаше да види дали съм там. Усмихнах му се през сълзи.

Вечерта отново седнахме на масата. Баща ми този път проговори:

– Ива, ако искаш да си майка му, трябва да си готова за всичко. Не само за хубавите моменти.

– Знам, тате. Готова съм.

Майка ми ме погледна дълго. В очите ѝ видях болка, но и надежда.

– Дано този път не го разочароваш…

Дните минаваха бавно. Лъчезар свикваше с мен. Понякога ме прегръщаше неочаквано, друг път се затваряше в себе си. Веднъж го чух да казва на баба си:

– Мамо е тук… но дали ще остане?

Тогава разбрах – доверието не се печели с думи, а с време и грижа.

Една вечер Лъчезар се разплака без причина. Прегърнах го силно.

– Мамо, ти ще ме оставиш ли пак?

– Никога повече, Лъчо. Обещавам ти.

Но дали едно обещание може да излекува пет години отсъствие? Дали една майка може да поправи това, което е счупила със собствените си ръце?

Понякога се питам: заслужавам ли прошката на сина си? А вие как мислите – може ли една майчина грешка някога да бъде напълно простена?