Забранената помощ: Когато съпругът ми не позволи на майка ми да ми помага с детето

— Не искам майка ти в нашия дом! — гласът на Петър отекна в коридора, докато държах малката Елица в ръцете си. Беше три сутринта, а тя отново плачеше. Очите ми пареха от безсъние, ръцете ми трепереха, а сълзите се стичаха по бузите ми безшумно.

— Но, Петре, не издържам вече… Моля те, само за няколко дни. Майка ми ще помогне с готвенето, с бебето… — гласът ми беше едва доловим, почти прошепнат.

Той се обърна рязко към мен, очите му бяха студени като зимна утрин в Перник.

— Не! Не искам да я виждам тук. Това е нашето семейство, ще се оправим сами. Тя само ще се меси и ще ни казва какво да правим!

В този момент разбрах, че съм сама. Истински сама. Дори не посмях да се обадя на мама — знаех, че ще дойде веднага, но не исках още скандали. А и Петър беше категоричен: „Ако я видя тук, си тръгвам.“

Дните се сляха в една безкрайна върволица от плач, кърмене, недоспиване и тишина. Петър работеше до късно, а когато се прибираше, беше уморен и раздразнителен. Понякога дори не поглеждаше Елица. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

Една вечер, докато люлеех Елица на ръце и гледах как съседите палят лампите си отсреща, телефонът ми иззвъня. Беше мама.

— Яничке, добре ли сте? Много си притеснена звучиш по телефона… — гласът ѝ беше топъл и загрижен.

— Добре сме, мамо… Просто съм уморена — излъгах. Не можех да ѝ кажа истината — че всяка вечер плача от безсилие и самота.

— Ако имаш нужда от нещо… Знаеш, че съм тук — прошепна тя.

Затворих телефона и се разплаках още по-силно. Защо трябваше да избирам между майка си и съпруга си? Защо Петър не разбираше колко е трудно всичко?

Седмица по-късно положението стана нетърпимо. Елица получи температура посред нощ. Паникьосах се — не знаех какво да правя. Опитах да събудя Петър.

— Ставай! Детето има температура! — разтърсих го.

Той само измърмори:

— Дай ѝ парацетамол и ме остави да спя…

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Взех телефона и набрах мама.

— Мамо, моля те, ела! Не мога повече сама!

Тя пристигна за десет минути. Прегърна ме силно и пое Елица в ръцете си. В този миг почувствах облекчение — за първи път от месеци някой пое част от товара ми.

На сутринта Петър я завари у нас. Лицето му почервеня от гняв.

— Какво прави тя тук?! Казах ти ясно!

Мама го погледна спокойно:

— Синко, Яна има нужда от помощ. Не е срамно да поискаш подкрепа.

Петър избухна:

— Това е моят дом! Ти нямаш място тук! Яна, избирай — или тя, или аз!

Стоях между двамата най-важни хора в живота си и усещах как земята под краката ми се разпада. Погледнах към мама — очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя се усмихваше окуражително. Погледнах към Петър — той беше твърд като камък.

— Не мога да избирам! — извиках през сълзи. — И двамата сте ми нужни!

Мама тихо остави Елица в креватчето ѝ и тръгна към вратата.

— Ще бъда наблизо, ако имате нужда от мен — каза тя тихо.

След като останахме сами, Петър седна до мен.

— Яна, аз просто… Не искам майка ти да ни командва. Искам да сме семейство само ние тримата.

— Но аз не издържам повече така! Имам нужда от помощ! Не мога сама! — гласът ми беше отчаян.

Той ме погледна за първи път от седмици с някаква топлина:

— Може би… може би трябваше да те чуя по-рано. Извинявай.

Но думите му вече не можеха да залепят счупеното в мен. В следващите дни мама идваше тайно — когато Петър беше на работа. Помагаше ми с всичко — готвеше, чистеше, държеше Елица, докато поспя поне час-два.

Животът ми стана двойствен — пред Петър бях силната майка, която се справя сама; пред мама бях разбитата жена, която едва диша от умора и страх.

С времето започнах да се питам: заслужава ли си тази битка? Защо толкова много български жени са принудени да избират между семейството си и подкрепата на родителите си? Защо мъжете ни често не разбират колко е тежко майчинството?

Една вечер седнах срещу Петър и му казах всичко — за страха си, за самотата, за помощта на мама. Той мълча дълго. После каза:

— Ще опитам да приема майка ти. Но моля те… нека опитаме да сме семейство само ние понякога.

Не знам дали ще успеем да изградим мост между нас отново. Но знам едно: никоя жена не трябва да бъде сама в най-трудния момент от живота си.

Кажете ми — какво бихте направили на мое място? Колко далеч бихте стигнали заради мира у дома?