Майка ми ме обвинява за нашите финансови проблеми – как да продължа напред?

– Пак ли си забравила да платиш тока, Мария? – гласът на майка ми пронизва тишината в малката ни кухня, докато аз се опитвам да скрия треперенето на ръцете си зад чашата с евтино кафе.

– Не съм забравила, просто… не стигнаха парите този месец – прошепвам, но думите ми увисват във въздуха като тежък дим.

Майка ми – Стефка, винаги е била силна жена. Отгледа ме сама след като баща ми си тръгна, когато бях на осем. Тогава тя работеше на две места и никога не се оплакваше. Сега е пенсионерка, а аз съм тази, която трябва да държи юздите на домакинството. Но времената са други. Работя като продавачка в кварталната бакалия и заплатата ми стига едва за сметките и хляба.

– Ако беше завършила университета, сега нямаше да се чудим как да оцелеем – изсъсква тя и ме гледа с онзи поглед, който ме кара да се чувствам като провал.

– Знаеш защо напуснах… – започвам, но тя ме прекъсва с махване на ръка.

– Все имаш оправдания! Всички имат трудности, но само ти не можеш да се справиш! – гласът ѝ се извисява, а аз усещам как сълзите напират в очите ми.

Всяка вечер е така. Всяка вечер се връщам от работа с надеждата, че ще намерим начин да се разберем, но вместо това получавам само упреци. Понякога си мисля, че ако бях останала в университета, ако не бях избрала да работя, за да ѝ помогна с парите след като се разболя… може би щяхме да сме по-добре. Може би тя щеше да е по-щастлива.

Но животът не е „може би“. Животът е сметки за ток и вода, които чакат на масата. Животът е празен хладилник и стари обувки с разкъсани подметки.

– Мария, трябва да поемеш отговорност! – казва тя една вечер, докато седим на тъмно, защото токът вече е спрян.

– Поемам я! – извиквам за първи път от години. – Работя по цял ден, отказах се от мечтите си… Какво още искаш от мен?

Тя замълчава. За миг виждам в очите ѝ нещо като болка или може би страх. После пак се затваря в себе си.

– Искам да не се срамувам от теб – прошепва тихо.

Тези думи ме удрят по-силно от всичко досега. Сякаш цялото ми съществуване няма стойност. Сякаш всичко, което съм направила досега, не означава нищо.

На следващия ден отивам на работа с подпухнали очи. Колежката ми Даниела ме поглежда загрижено:

– Пак ли майка ти?

Кимвам мълчаливо. Тя ме прегръща и шепне:

– Не си сама. Всички тук имаме проблеми у дома. Но ти си силна. Виж колко много правиш за нея.

Сълзите ми потичат безконтролно. За първи път някой признава усилията ми.

Вечерта се прибирам и намирам майка ми седнала до прозореца. Гледа навън, към тъмния двор.

– Мария… – казва тихо. – Спомняш ли си как ти купих първото палто?

– Да… – отвръщам изненадано.

– Тогава нямах пари. Взех заем от съседката… Мислех си, че ако имаш хубаво палто, няма да ти е студено. Но ти пак настина…

Седя до нея и усещам как между нас има толкова неизказани думи. Толкова болка и вина.

– Мамо, аз правя всичко по силите си… Но понякога имам чувството, че каквото и да направя, няма да е достатъчно.

Тя въздъхва тежко:

– И аз се страхувам… Че ще останем без нищо. Че ще те загубя.

За първи път виждам майка ми уязвима. За първи път разбирам, че зад упреците ѝ стои страхът ѝ от бедността и самотата.

На следващия ден решавам да говоря с нея открито:

– Мамо, трябва да спрем да се обвиняваме една друга. Имаме само себе си. Ако продължаваме така, ще се изгубим напълно.

Тя ме гледа дълго и после кимва:

– Добре… Ще опитам.

Започваме малки промени – правим бюджет заедно, търсим допълнителна работа за мен през уикендите. Понякога пак се караме, но вече знам – не съм виновна за всичко. И тя не е виновна за страха си.

Но всяка вечер преди да заспя се питам: Дали някога ще мога да простя на себе си? Дали ще дойде ден, в който майка ми ще бъде горда с мен? А вие как бихте постъпили на мое място?