Неохотният зет: Пътят към прошката

– Не си за нея, Димитре! – гласът на бай Иван отекна в двора, докато държеше мотиката като оръжие. – Докато аз съм жив, няма да стъпиш в тази къща като зет!

Стоях пред портата, с кал по обувките и сърце, което биеше като лудо. Мария плачеше зад мен, а майка ѝ, леля Пенка, се опитваше да я утеши. Беше късна есен, листата падаха по калдъръма, а въздухът миришеше на дим от печки и несподелени тайни.

– Тате, обичам го! – извика Мария през сълзи. – Не можеш да ми забраниш!

– Мога! – отсече той. – Докато живея под този покрив, ще става каквото кажа!

Тогава разбрах – няма да е лесно. Не бях от „техните“. Роден съм в Пловдив, израснал съм между панелки и шумни булеварди. Тук, в малкото село край Карлово, всички се познаваха и всеки чужд беше заплаха. А аз бях най-голямата.

Първите месеци след сватбата бяха ад. Бай Иван не ми говореше. На трапезата мълчеше, а когато се наложеше да ме погледне, очите му хвърляха ледени стрели. Селото шушукаше: „Мария си намери градски!“, „Ще я зареже след година!“, „Не е като нашите момчета.“

Работех каквото намеря – копаех градини, помагах на съседите с ремонта на покриви, дори карах такси до Пловдив нощем. Всяка стотинка носех вкъщи. Мария беше до мен – нежна, тиха, но и твърда като скала. Вечер, когато всички заспиваха, тя ме прегръщаше и шепнеше:

– Ще мине. Ще ни приемат. Само не се отказвай.

Но аз усещах как тежестта ме пречупва. Един ден, докато цепех дърва в двора, бай Иван дойде при мен. Не каза нищо – само хвърли един поглед към ръцете ми и изсумтя:

– Не си свикнал на работа.

– Ще свикна – отвърнах тихо.

– Ще видим.

Така започнаха изпитанията. На следващата сутрин ме събуди в пет:

– Ще идваш с мен на нивата.

Беше студено, ръцете ми се вкочаниха още преди изгрев слънце. Бай Иван не спираше да мърмори:

– Градски човек… Не знае кое е мотика, кое е лопата.

Но аз стисках зъби. Вечерта едва стоях на краката си. Мария ми сложи компрес на раменете и ми прошепна:

– Гордея се с теб.

С времето започнах да разбирам земята – нейните капризи, нейната сила. Научих кога да садя домати и кога да режа лозето. Селяните започнаха да ме гледат по друг начин – някои с уважение, други с недоверие.

Една вечер в кръчмата бай Кольо ме потупа по рамото:

– Браво бе, Димитре! Не вярвахме, че ще издържиш.

Но най-тежкото изпитание дойде през зимата. Мария забременя. Радостта ни беше огромна, но бременността ѝ беше трудна. Лекарят в Карлово каза, че трябва да лежи постоянно. Всичко падна върху мен – грижите за къщата, животните, нивите.

Бай Иван гледаше отстрани:

– Ще видим дали ще издържиш сега.

Имаше дни, в които не знаех откъде да започна – сутрин доене на козите, после на нивата, после обратно вкъщи при Мария. Понякога се чувствах като затворник в собствената си кожа.

Една вечер не издържах и избухнах:

– Защо ме мразиш толкова? Какво трябва да направя, за да ме приемеш?

Бай Иван замълча дълго. После каза тихо:

– Не те мразя. Страх ме е за дъщеря ми. Страх ме е да не я изгубя.

Тогава разбрах – неговият гняв беше страх. Страх от промяната, от непознатото. От това да повери детето си на някой като мен.

Минаха месеци. Родихме син – Иванчо. Когато го сложих в ръцете на бай Иван за първи път, старецът се разплака като дете.

– Прости ми… – прошепна той. – Ти си по-добър човек от мен.

Сега седим всички заедно на двора – аз, Мария, малкият Иванчо и бай Иван с леля Пенка. Смехът ни се носи над селото като песен.

Понякога се питам: Ако не бях издържал? Ако бях избягал? Колко често позволяваме на страховете си да ни разделят от хората, които обичаме? Може ли прошката да излекува всичко? Какво мислите вие?