Когато болестта на дъщеря ми разкри тайната: Историята на един баща, който трябваше да започне отначало

– Тате, боли ме коремчето… – гласът на Мария беше толкова тих, че едва го чух през нощната тишина. Седях до леглото ѝ, стиснал ръката ѝ, а в гърдите ми се надигаше паника. Беше третата поредна нощ, в която тя се будеше с болки.

– Ще мине, слънчице. Тук съм – опитах се да прозвуча спокоен, но вътрешно вече знаех, че нещо не е наред. На сутринта я заведохме в болницата. Докато чакахме резултатите, жена ми – Елена – изглеждаше разсеяна, постоянно проверяваше телефона си. Не можех да си обясня поведението ѝ.

Когато лекарят ни повика в кабинета си, светът ми се срина. „Дъщеря ви има автоимунно заболяване. Ще трябва дълго лечение.“ Чух думите като през мъгла. Елена не каза нищо. На връщане вкъщи тя мълчеше, а аз се опитвах да не се разплача пред Мария.

На следващата сутрин Елена не беше вкъщи. Намерих бележка: „Не мога повече. Прости ми.“ Не можех да повярвам. Опитах да ѝ звъня, писах ѝ съобщения – без отговор. Мария ме гледаше с огромните си кафяви очи и питаше: „Кога ще се върне мама?“ Как да ѝ кажа истината?

Дните се сляха в едно. Ходех на работа в автосервиза, после тичах към болницата при Мария. Вечерите прекарвахме заедно – аз ѝ четях приказки, тя ме питаше за майка си. Лъжите ми ставаха все по-неубедителни.

Една вечер, докато я приспивах, тя прошепна:
– Тате, ти ще ме оставиш ли?
– Никога! – казах твърдо и я прегърнах силно.

Съседката леля Пенка започна да ни носи супа и домашни курабийки. „Не си сам, Димитре“, казваше тя и ме потупваше по рамото. Но аз се чувствах по-самотен от всякога.

Месец по-късно получих писмо от адвокат. Елена искаше развод. Не беше посочила причина. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Защо ни изостави точно сега? Как ще се справя сам?

В болницата лекарите ме извикаха за разговор. „Трябва да знаете, че лечението е скъпо и ще продължи дълго.“ Заплатата ми не стигаше дори за лекарствата. Започнах да работя допълнително – вечер карах такси из София. Спях по три-четири часа на денонощие.

Една вечер в таксито качих непознат мъж с куфар. Беше мълчалив, но когато видя снимката на Мария на таблото, попита:
– Дъщеря ти ли е?
– Да… болна е…
– Дръж се, братле – каза той и ми остави бакшиш, по-голям от дневната ми надница.

Хората започнаха да помагат – колеги от сервиза събраха пари, майките от училището на Мария организираха благотворителен базар. За първи път от месеци усетих топлина и надежда.

Но най-тежкото предстоеше. Един ден Мария ме попита:
– Тате, защо мама не идва? Аз ли съм виновна?
Сърцето ми се разкъса.
– Не, мила моя! Мама… просто има свои проблеми. Ти не си виновна за нищо!

Тогава тя ме прегърна силно и прошепна:
– Аз имам теб.

В този момент разбрах какво значи да си баща – не просто да носиш пари вкъщи или да поправяш счупени играчки, а да бъдеш опора, когато всичко друго рухва.

Минаха месеци. Мария започна да се подобрява. Аз вече не бях същият човек – научих се да готвя любимите ѝ палачинки, да плета плитки, да слушам страховете ѝ нощем.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.
– Тате, ти си най-силният човек на света – каза тя и се усмихна.
– Не съм силен… Просто те обичам повече от всичко.

Понякога още се питам: Ако Елена не беше си тръгнала, щях ли някога да разбера колко много мога да дам? Щях ли да стана истински баща? А вие… какво бихте направили на мое място?