Братовата жена очаква да ѝ подаря апартамента си: Семейна драма, която ме разкъса

„Ти си длъжна! Ти си сестра, а ние сме семейство!“ — гласът на братовата ми жена, Мария, ехтеше в малката кухня, докато майка ми седеше до мен със свити рамене и мокри от сълзи бузи. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше по прозорците като сърдити пръсти. В този момент осъзнах, че животът ми никога няма да бъде същият.

Винаги съм била „добрата дъщеря“ — тази, която се връща у дома за празниците, която помага на мама с пазаруването и която винаги намира време за брат си Димитър, въпреки че той от години живее в Пловдив с жена си и двете им деца. Апартаментът в София беше единственото нещо, което имах — наследство от баща ни, който почина преди пет години. Сама го ремонтирах, сама изплащах кредита, сама се борих с всичко. Но за Мария това нямаше значение.

„Митко има две деца! Ти си сама! Не ти трябва толкова голям апартамент!“, настояваше тя, сякаш аз не бях човек със свои мечти и нужди. Майка ми ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна — сякаш ако не помогна на брат си, ще бъда лоша дъщеря.

„Мамо, не мога просто да им дам апартамента. Това е моят дом!“, прошепнах аз, но гласът ми трепереше. Вътре в мен бушуваше буря — обичах брат си, но не можех да понеса наглостта на Мария и натиска от всички страни.

„Моля те, Яна… Митко е в тежко положение. Мария не може повече да търпи тази малка гарсониера. Децата растат…“, проплака майка ми и стисна ръката ми. Усетих как сърцето ми се къса. Не исках да бъда причината за нечие страдание, но защо винаги аз трябваше да жертвам себе си?

В следващите дни Мария започна да ми звъни по няколко пъти на ден. Пращаше ми съобщения: „Помисли за племенниците си!“, „Митко заслужава повече!“, „Ти си егоистка!“. Дори приятелките ми забелязаха как се затварям в себе си. На работа не можех да се концентрирам — мислите ми бяха само около този апартамент и семейството ми.

Една вечер Димитър ми се обади. Гласът му беше уморен:
— Яна, знам че ти е трудно… Но Мария е права. Ти винаги си била по-силната. Моля те, направи го заради всички ни.

— А кой ще направи нещо за мен? — избухнах аз. — Кога някой ще помисли как се чувствам аз?

Настъпи тишина. После той затвори.

Седмици наред вкъщи беше студено и празно. Майка ми спря да ми звъни толкова често. Мария разказвала на всички роднини колко съм неблагодарна и алчна. Започнах да избягвам семейните събирания. Чувствах се предадена и самотна.

Една сутрин получих писмо от адвокат — Мария и Димитър искали да оспорят завещанието на баща ни. Това вече беше твърде много. Отидох при майка ми и я намерих седнала на дивана с червените си очи.

— Мамо, защо го правят? Защо не могат просто да ме оставят на мира?

Тя само поклати глава:
— Не знам, Яна… Може би просто всички сме уморени от липсите и болката.

В този момент разбрах — никога няма да бъда достатъчна за тях, ако не се откажа от себе си. Но ако го направя, ще изгубя всичко, което съм градяла с години.

Реших да се боря. Срещнах се с адвокат и започнах процедура по потвърждаване на собствеността си. Започнах терапия — за първи път в живота си избрах себе си пред семейството.

Минаха месеци. Димитър спря да ми говори. Мария ме блокира навсякъде. Майка ми идваше рядко и винаги беше тъжна. Но аз започнах да дишам по-леко. Започнах да каня приятели у дома, да украсявам апартамента така, както винаги съм искала.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: „Дали постъпих правилно? Дали някога ще ми простят? Или просто трябваше да приема ролята на жертва?“

А вие как бихте постъпили? Колко струва семейството — и колко струват собствените ви граници?