Майка му или аз: Историята на една разбита надежда

— Не мога, Мария. Не мога да я оставя сама — гласът на Петър трепереше, докато стискаше дръжката на куфара си. Вече беше полунощ, а аз стоях до вратата, с палто върху нощницата и сълзи в очите. Бяхме планирали този момент от месеци — да се изнесем от апартамента на майка му и да започнем най-сетне нашия живот. Но ето ни тук, в коридора, където миришеше на готвено и на чужди спомени, а той не можеше да направи тази крачка.

— Петре, моля те… — прошепнах. — Обеща ми. Обеща ми, че ще бъдем само двамата. Че ще започнем отначало.

Той не ме погледна. Вратата към кухнята се отвори и майка му — леля Станка — се появи с чаши чай.

— Оставете го, Марийче — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и нежелана. — Той си е мой син. Не може така да ме изостави.

Петър остави куфара. Сърцето ми се сви. Знаех, че губя битката още преди да съм я започнала.

Върнах се в стаята ни и седнах на леглото. Чувах как двамата шепнат в кухнята. Станка винаги беше между нас — от първия ден на брака ни. Когато се прибирахме късно от работа, тя ни чакаше с претоплена манджа и въпроси: „Къде бяхте? Защо толкова късно?“. Когато искахме уикенд само за нас, тя се разболяваше внезапно или намираше причина да ни задържи вкъщи.

Петър беше добър човек, но слаб. Винаги казваше „да“ на майка си и „утре“ на мен. А аз… аз мечтаех за дом, в който да мога да си оставя чорапите където поискам, да готвя каквото ми харесва, да слушам музика без да питам дали преча.

На следващия ден събрах нещата си сама. Петър не каза нищо. Само стоеше до прозореца и гледаше дъжда. Леля Станка ми подаде една торба с буркани — „да не останеш гладна“, каза тя с фалшива загриженост.

Изнесох се в малка гарсониера под наем в Люлин. Празно, студено, но мое. Първата нощ плаках до сутринта. На втория ден започнах да подреждам — сложих снимки по стените, купих си цветя, направих си кафе и го изпих бавно, без никой да ми казва „не сипвай толкова захар“.

Петър ми звъня няколко пъти. Първо питаше дали съм добре, после започна да се оправдава: „Майка ми е сама… Не мога просто така да я оставя… Ти знаеш какво значи за мен семейството…“

— А аз? Аз не съм ли ти семейство? — попитах го веднъж през сълзи.

Той замълча.

Минаха седмици. Всяка вечер се прибирах в празната гарсониера и се чудех дали съм постъпила правилно. Майка ми ми казваше: „Трябваше да изтърпиш още малко. Така е при нас — жената търпи.“ Приятелките ми ме подкрепяха: „Браво! Най-после си свободна!“ Но аз не чувствах нито гордост, нито облекчение. Само празнота.

Една вечер Петър дойде пред входа ми. Стоеше под дъжда с букет карамфили — знаеше, че ги обичам.

— Моля те, върни се — каза тихо. — Майка ми обеща да не се меси повече.

Погледнах го дълго. В очите му видях страх — не от самота, а от това да разочарова майка си.

— Не мога повече така, Петре — отвърнах. — Не мога да живея между теб и нея. Или ще бъдем двамата, или няма смисъл.

Той не каза нищо. Остави цветята на прага и си тръгна.

След тази нощ спрях да чакам обажданията му. Започнах нова работа в една книжарница близо до пазара. Запознах се с нови хора — с Деси от втория етаж, която всяка сутрин носеше банички за всички; с бай Иван от магазина отсреща, който винаги намираше повод да се пошегува; с малката Ани, която идваше с баба си за книжки с приказки.

Животът ми стана по-тих, но и по-истински. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Мисля за Петър — дали някога ще намери сили да бъде мъжът, когото заслужавам? Или ще остане завинаги момчето на мама?

Понякога си задавам въпроса: Колко жени като мен живеят между две врати — едната към любовта, другата към страха? И кога най-сетне ще спрем да търпим? Споделете вашите истории — има ли изход от тази безкрайна битка между майката и жената?