Когато домът вече не е дом: Моята битка за семейството и себе си

— Пак ли ще готвиш тази мусака? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, потънали в кайма, а сърцето ми туптеше толкова силно, че се чудех дали тя го чува.

— Това е любимото на Даниел — отвърнах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли този вечен упрек. Но тя вече беше обърнала гръб и започна да подрежда бурканите със зимнина по свой ред. Откакто се нанесе при нас преди три месеца, нищо не беше същото. Домът ми — нашият дом — вече не беше мой.

Даниел, мъжът ми, се прибираше все по-късно от работа. Когато го питах защо, само въздъхваше:

— Много работа има, Иве. Не започвай пак.

Но аз знаех. Бягаше от напрежението вкъщи. Бягаше от майка си, бягаше и от мен. А аз се чувствах като призрак в собствения си живот.

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме на масата — аз, Даниел, малката ни дъщеря Елица и Мария. Тя винаги намираше повод да ме коригира:

— Ели, не така се държи лъжицата! — или — Ива, защо не си сложила още една покривка? На село така правим.

Понякога усещах погледа на Даниел върху мен — уморен, виновен. Но никога не ме защитаваше. Мълчеше. А аз се топях ден след ден.

Една вечер, докато миех чиниите, Елица дойде при мен с големи тъжни очи:

— Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Прегърнах я силно:

— Бабите понякога са строги, но ни обичат.

Не вярвах на думите си.

Скоро започнах да избягвам дома си. Останах по-дълго на работа в книжарницата, където поне между книгите можех да дишам свободно. Колежката ми Петя забеляза:

— Иве, добре ли си? Изглеждаш изтощена.

— Всичко е наред — излъгах. — Просто малко напрежение вкъщи.

Но напрежението растеше като бурен в градина без стопанин. Мария започна да подрежда гардеробите ни, да мести мебелите, да решава какво ще ядем и кога ще излизаме. Веднъж дори каза на Елица:

— Майка ти не знае как се гледа дете. На село ние ги каляваме!

Тогава не издържах. Изчаках Даниел да се прибере и избухнах:

— Или тя си тръгва, или аз!

Той ме погледна така, сякаш съм му забила нож в гърба.

— Какво говориш? Това е майка ми! Тя няма къде да отиде!

— А аз? Аз къде да отида? Това вече не е моят дом!

Сълзите ми се стичаха по бузите. За първи път от години крещях. Елица се разплака в другата стая.

Мария влезе и с ледено спокойствие каза:

— Ако не ти харесва, Ива, може би наистина е време да си тръгнеш.

В този момент разбрах — никой няма да ме защити освен аз самата.

На следващата сутрин събрах багажа си и заведох Елица при майка ми в Перник. Даниел не се обади цял ден. Вечерта телефонът звънна:

— Иве… Не мога без вас. Но и не мога да оставя майка си сама.

— А можеш ли да оставиш мен сама? — попитах през сълзи.

Последва дълга тишина.

Минаха седмици. Даниел идваше през уикендите, носеше подаръци на Елица и мълчеше дълго преди да си тръгне. Аз започнах да работя повече, записах Елица на танци. Майка ми ме подкрепяше мълчаливо — знаеше какво е да си сама срещу света.

Една вечер седнахме с Даниел в парка до блока.

— Иве… Мисля, че сгреших. Не трябваше да те оставям сама в онзи дом.

— Домът не е място, Даниеле — прошепнах. — Домът сме ние двамата и Елица. Но ако не можем да бъдем заедно без чужда намеса… може би никога не сме имали истински дом.

Той наведе глава. За първи път видях сълзи в очите му.

Сега живея сама с Елица в малък апартамент под наем. Не е лесно — парите не стигат, умората е постоянна сянка зад гърба ми. Но поне всяка вечер мога да прегърна дъщеря си и да знам, че това пространство е наше.

Понякога се питам: Трябваше ли да се боря повече? Или просто трябваше по-рано да избера себе си?

А вие какво бихте направили на мое място?