Кой научи внучето ми да казва „бабичка“?

– Бабичко, дай ми сока! – гласчето на малкия Алекс прониза утринната тишина като игла в сърцето ми. Стоях до кухненския плот, държах чашата с прясно изцеден портокалов сок и се опитвах да не покажа колко ме заболя. „Бабичко“ – не „бабо“, не „бабче“, а онази дума, която винаги съм свързвала с подигравка и пренебрежение.

Погледнах към сина си, Ивайло, който седеше на масата с телефона в ръка. Снахата ми, Мария, бързаше да нареди чиниите за закуска. Никой не реагира. Сякаш това беше най-нормалното обръщение към жената, която ги е гледала, готвила им е любимите манджи и ги е подкрепяла във всеки труден момент.

– Алекс, какво каза? – попитах тихо, опитвайки се да запазя самообладание.

– Бабичко! – повтори той с усмивка, сякаш това беше най-сладкото име на света.

– Кой те научи така да казваш? – обърнах се към Ивайло и Мария. Гласът ми трепереше.

Ивайло вдигна поглед от телефона си и се усмихна:

– Е, мамо, децата са си такива. Чули са някъде, повтарят. Не го взимай толкова навътре.

– Но това не е просто дума – настоях аз. – Това е отношение. Не искам внучето ми да ме нарича така.

Мария се засмя:

– Ох, стига де! В днешно време всички баби са „бабички“. Даже е сладко!

Стиснах чашата по-силно. В този момент осъзнах колко самотна мога да се почувствам сред собственото си семейство. Аз, която винаги съм била силната, която след смъртта на съпруга ми сама изнесох всичко на гърба си – работа, дом, възпитание на Ивайло. Аз, която преди пет години реших да променя живота си – започнах да спортувам, да се храня здравословно, да пътувам сама из Родопите и морето. На 65 се чувствах по-жива от всякога. А сега внучето ми ме свеждаше до „бабичка“.

Оставих чашата на масата и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух. Спомних си майка ми – как винаги държеше на уважението в думите и жестовете. Как никога не позволяваше да я наричаме с умалителни или подигравателни имена.

Вечерта седнахме заедно на вечеря. Алекс вече беше забравил сутрешната случка и весело разказваше за детската градина. Аз обаче не можех да забравя. След като сложих Алекс да спи, събрах смелост и отидох при Ивайло и Мария в хола.

– Искам да поговорим сериозно – започнах аз. – За мен думата „бабичка“ е обидна. Не искам внучето ми да ме нарича така. Моля ви, обяснете му.

Мария се засмя отново:

– Много си чувствителна напоследък! Това е просто дума.

– Не е просто дума! – повиших тон за първи път от години. – Това е отношение! Аз не съм някаква стара вещ в ъгъла!

Ивайло въздъхна:

– Мамо, хайде стига драми. Ако толкова държиш, ще му кажем.

– Не „ако държа“. Длъжни сте! – настоях аз.

Те се спогледаха и избухнаха в смях. Смях, който ме прониза по-дълбоко от всяка обида. В този момент разбрах – не само Алекс има нужда от възпитание, а и собствените ми деца са забравили какво значи уважение.

На следващия ден станах рано и приготвих любимите им палачинки. Когато седнахме на закуска, Алекс пак ме нарече „бабичка“. Този път не казах нищо. Просто станах от масата, взех чантата си и казах:

– Отивам на разходка в парка. Ще се върна по-късно.

Вървях дълго из алеите на Борисовата градина. Гледах младите хора, които тичаха или разхождаха кучетата си. Спомних си как преди години се страхувах от старостта – мислех си, че ще стана невидима за света. А сега се страхувах повече от това да стана невидима за собственото си семейство.

Седнах на една пейка до непозната жена на моята възраст. Тя ме погледна и каза:

– Изглеждаш тъжна. Всичко наред ли е?

Разказах ѝ всичко – за Алекс, за думите, за смеха на децата ми.

Тя кимна разбиращо:

– И моите внуци понякога ме наричат така. Но аз им казах: „Аз съм твоята баба Мария! Не съм бабичка!“ И знаеш ли? Слушат ме вече.

Върнах се у дома с нова решимост. Събрах семейството:

– От днес нататък ще настоявам за уважение! Не съм бабичка! Аз съм вашата баба Елена! И ако някой не го разбира, ще прекарвам повече време със себе си и с хората, които ме ценят.

Ивайло замълча. Мария сви рамене, но този път не се засмя.

Минаха дни. Алекс започна да ме нарича „баба Ели“. Понякога забравяше, но аз търпеливо му напомнях. Синът ми започна да ме пита за рецептите ми за здравословни ястия. Мария дори поиска да ходим заедно на йога.

Понякога болката е нужна, за да ни напомни кои сме и какво заслужаваме.

Сега ви питам: Колко често позволяваме на близките си да ни принизяват с думи? А кога ще поискаме уважението, което заслужаваме?